— Защо?
— Защото сигурно има и спътници. Когато някой червенокож ловува само за себе си, взема от плячката толкова, колкото да задоволи собствените си нужди. Никога няма да помъкне тежък товар.
— Мътните го взели! Погледнато от тази страна, това тъмно петно поражда и у мен опасения. Дали все пак сендадорът ни е изпреварил и е събрал около себе си чиригуаноси?
— Даже е твърде вероятно.
— Тогава може би ни очаква при Пампа де Салинас и ежедневно изпраща неколцина индианци на лов, за да не гладуват.
— Това предположение е близо до ума, само че ако сендадорът е при Пампа де Салинас, човекът, минал оттук, е невъзможно да е от неговите хора, понеже по вашата собствена преценка до Салинас може да се стигне едва утре по обяд, а никой ловец няма да се отдалечи толкова много от отряда, за чиято прехрана трябва да се грижи.
— Наистина. Може би сендадорът изобщо не е при Салинас, а по-наблизо, отколкото си мислим.
— Или пък човекът, минал оттук, е от тобасите, с които искаме да се срещнем.
— И това е възможно. Но както и да е, ще трябва да сме много предпазливи. Да продължим напред колкото можем по-бързо, та час по-скоро да се измъкнем от теснината!
Пришпорихме конете, за да не се бавим нито минута повече в клисурата, където някое внезапно нападение щеше да е извънредно опасно за нас. Наближихме потока, за който бе споменал Пена. Накарах го да ми опише неговата околност и научих, че водата идва от някаква високо разположена странична клисура и от отвесна каменна стена пада право върху пътя ни.
— Значи образува водопад, така ли? — попитах аз. — Водата му вдига ли силен шум?
— Да, доста е силен.
— Това е добре, защото ще заглуши тропота на конете ни.
— Че кой не бива да го чува?
— Индианецът с месото, а може би дори и отрядът, който той снабдява с храна. Нека спътниците ни продължат да яздят с досегашната скорост, а ние двамата ще избързаме напред на разузнаване.
Смушихме конете си да преминат в тръс. Пътят ни извиваше ту наляво, ту надясно. При тези многобройни тесни завои бе невъзможно да се види на повече от трийсетина крачки какво има и какво става. Пена ме успокои със забележката, че веднага щом пред нас се покаже водопадът, пътят ще стане по-открит и по-хубав.
Не след дълго доловихме шума на водата. После клисурата се разтвори, образувайки дълбока котловина, от която излизаха само два пътя: първият бе използваният от нас, а другият започваше точно отсреща. От дясната ни страна се издигаше отвесна каменна стена. Отляво скалата стигаше отначало височина от най-много петдесетина стъпки и там образуваше площадка, над която между два скалисти масива зееше тъмна клисура, откъдето устремно падаше водата в издълбоко изровена дупка, а после откъм срещуположната ни страна изтичаше от котловината.
Открилият се пред очите ни пейзаж бе много романтичен, ала все пак не той привлече вниманието ми, а стафажът[28], който забелязах на по-преден план от лявата страна на цялата картина. Там върху сочната морава се бе излегнал един индианец. Вследствие на голямата постоянна влага наоколо вирееше пищна зеленина. На земята до червенокожия се виждаше одрано животно, но дали беше лама, или гуанако, това не можеше тъй бързо да се различи.
Човекът беше с гръб към нас. Забил лакът в тревата, той бе подпрял глава върху лявата си длан. Пушката му бе облегната на скалата недалеч от водопада на някакви си пет шест крачки от ръката му.
— Наистина! Съвсем правилно ни отведе следата! — обади се Пена. — Точно както предположихте.
Докато изричаше тези думи, той смуши коня си да се върне назад и двамата отново изчезнахме в клисурата.
— Доста непредпазлив тип! Наглежда се с замечтал, а пушката му е облегната на скалата толкова надалече.
— Какво ще правим с него? — полита Пена.
— Естествено ще го пленим.
— Кой ще свърши тази работа? Вие или аз?
— Аз. Дръжте юздата па коня ми и дам ли ви знак, елате! Слязох от седлото и отново се показах от клисурата. Моравата бе толкова мека, че даже и да не беше шумът от водопада, стъпките ми пак нямаше да се чуят. Шмугнах се наляво към скалата и промъквайки се покрай нея, се добрах до пушката. Обзе ме някакво чувство на твърда увереност, че индианецът няма да се обърне. По тази причина взех оръжието в ръка и вдигнах петлето наполовина. Вътре не беше поставен възпламенителен капсул. Следователно в момента старото пушкало не представляваше опасност нито за мен, нито за когото и да било. Оставих го настрани и се приближих до човека. Наведох се пад него, за да разгледам лицето му. Той и това не забеляза, защото бе затворил очи. Навярно бе много изморен. Възрастта му беше някъде около петдесетте. Носеше леко облекло, широкопола сламена шапка и стар колан, където имаше затъкнат нож, Коленичих зад гърба му, с лявата си ръка го сграбчих за гърлото, притиснах главата му в тревата, с десницата си измъкнах ножа от колана, а после сложих дясното си коляно напреко върху краката му и така го приковах на земята.