— Тъй ли мислите? — попита монахът. — Аз пък не смятам, че ще ни е чак толкова трудно. Вярно, че в момента ни превъзхожда с числеността на хората си, но може би скоро ще намерим търсените от нас тобаси. Но дори и това да не стане, ще трябва само тайно да му отмъкнем конете. Тогава ни е в кърпа вързан заедно с всички чиригуаноси.
— Изобщо не мисля за числеността на хората му. Смятам, че напълно можем да се мерим с тях, но ако ни паднат в ръцете, и то заедно с него, положението ни не само няма да се подобри, а даже ще стане по-лошо отпреди. Нали най-важното за нас са кипутата. Сендадорът трябва да ни издаде новото им скривалище и ще използва това обстоятелство, за да измъкне най-изгодните условия и за себе си, и за своите индианци.
— Хм-м, вярно е. Съвсем не ми мина през ума.
— Значи сега разбирате колко е жалко, че закъсняхме. Налага се с хитрост да се опитаме да компенсираме по-неизгодното си положение. Несъмнено сендадорът тайно е изровил бутилката и пак я е скрил на някое друго място. Може би са останали някакви следи, които ще ни отведат дотам. Само се пита кога е пристигнал при Пампа де Салинас.
— Завчера — отвърна аймарът. — А ден преди това се натъкна на нас и ни взе със себе си до езерото.
— Това не е чак толкова неприятно за нас. Веднага ли ви накара да отидете на лов?
— Да.
— Значи изобщо не си имал нито време, нито възможност да наблюдаваш сендадора, така ли?
— Нямах.
— Не си ли забелязал нещо по-особено или поне необичайно?
— Не… или да! През първата нощ той отиде някъде и се върна чак на зазоряване.
— Тъкмо това е важно за нас. Ходил е да скрие бутилката другаде. Колко път има още до пампата?
Отговорът на индианеца съвпадаше съвсем точно с мнението на Пена и Гомара. Въз основа на тези данни изградихме нашия план. Най-напред отидохме при водопада, където конете ни можеха да се напият с вода, а и да намерят храна, понеже благодарение на влагата там бе избуяла сочна зеленина. След като животните ни се освежиха и горе-долу си отпочинаха, отново тръгнахме. Пътем брат Иларио се впусна в разговор с аймара, като го удари на съвест, защото все пак съществуваше възможността индианецът да таи и някакви други намерения. Но скоро монахът сподели с мен убеждението си, че човекът е напълно откровен към нас. За да проверя твърдението му, накарах аймара да ми опише пътя с на й-големи подробности и както Пена, тъй и Гомара ме увериха, че казва истината. В резултат на това той спечели и моето доверие, което все пак не стигаше чак дотам, че да престана да го наблюдавам.
Въпреки трудностите и умората на конете ние продължихме да яздим през цялата вечер, та дори и през половината нощ, докато най-сетне аймарът ни каза, че се намираме недалеч от двамата съгледвачи. По-нататък имало опасност да доловят тропота на конете ни. Ето защо спряхме и индианецът ни описа цялата местност.
Пътят се изкачвал нагоре по стръмен сипей, а горе на върха се издигали няколко големи каменни блока, близо до които се намирали постовете, За съжаление сипеят беше покрит с по-едри и по-дребни камъни, тъй че в тъмнината бе извънредно трудно да не вдигнем никакъв шум. Все пак предполагахме, че планинската пътека е добре утъпкана и най важното бе да не правим нито крачка встрани от нея. Почти всички мои спътници ми предложиха да ме придружат, но аз избрах само боцмана, и то заради неговата физическа сила, която можеше да ми е много полезна в предстоящото ми начинание. Докато другите трябваше да ни чакат на това място, ние двамата се събухме, за да стъпваме по безшумно, после оставихме на земята пушките си и взехме повечко ремъци.
Обгърнат от дълбока тъмнина, пред нас се издигаше сипеят. По-горе, на върха, сигурно щеше да е малко по-светло, понеже звездната светлина безпрепятствено можеше да прониква дотам. Аймарът подробно ни беше описал всички завои на пътеката, преминаваща покрай каменните блокове. Бях принуден често да се навеждам и с ръка пипнешком да се уверявам дали не сме се отклонили от пътя Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова по-широк ставаше ограниченият ни от тъмнината кръгозор. Най-накрая можехме да различаваме даже и пътеката, както и на десетина крачки пред нас да виждаме по-дребни предмети като камъни или неравности. Вървяхме толкова тихо, че не чувахме дори собствените си стъпки. След около половин час се озовахме горе. Естествено при обикновени обстоятелства това разстояние можеше да се измине за значително по-кратко време. Пред нас изплуваха няколко тъмни силуета — каменните блокове, около тях се надявахме да открием търсените постове.