— Лягайте на земята! — прошепнах на боцмана. — Отсега нататък се налага да пълзим.
— В каква посока? Ще заобиколим ли скалите?
— Може би няма да стигнем толкова далеч. Сигурно индианците лежат от онази страна, откъдето могат да наблюдават пътя, по който очакват да се появим. Несъмнено спят. Непрестанното напрегнато взиране в далечината изморява. Освен това те едва ли мислят, че е възможно да дойдем през нощта. Че кой би се решил да язди по такъв път в пълна тъмнина?! Наистина страшно се измъчихме. И така, пълзете все подир мен!
Свърнах в споменатата посока и скоро разбрах, че не съм се излъгал, защото само след някоя и друга минута долових познати звуци, непрекъснато повтарящи се през точно отмерени интервали. Боцманът също ги чу и ми прошепна:
— Там някой спи. Хърка. Точно пред нас.
— Да. Продължаваме съвсем тихо!
Пропълзяхме още малко напред и скоро видяхме нещо като два вързопа. Това бяха чиригуаносите, които заради нощния студ целите се бяха здраво загърнали в своите одеяла.
— Пригответе ремъците! — прошепнах на боцмана. — Аз се заемам с левия, а вие с десния. Легнали са съвсем удобно за нас. Бързо ги овързваме в одеялата им като денкове, така че да не им остане време да си покажат дори и носовете. Хайде!
Задачата ни наистина се оказа лесна. Първо направихме по един клуп, после обърнахме «вързопите», увихме два пъти около тях ремъците, стегнахме ги здраво и всичко бе готово. Под одеялата се разнесе силно сумтене и пъшкане. Вързопите се загърчиха конвулсивно като какавидите на пеперуда, когато ги докоснеш, ала изненаданите хора не можеха да се освободят.
Остро изсвирване с един пръст беше сигналът за нашите спътници. След петнайсетина минути те се появиха и слязоха от конете, понеже на това място трябваше да дочакаме настъпването на деня. Оставихме съгледвачите както бяха завързани в техните одеяла. Нямаше опасност да се задушат.
Едва когато започна да се зазорява, ги освободихме от неприятното им положение. Те смаяно ни зяпнаха. Щом видяха аймара, го обсипаха с възклицания н въпроси, които изобщо не разбрах, също както и неговите отговори. Но резултатът от разговора пролича накрая от отчаяното изражение на лицата им, с което затвориха очи и отново легнаха на земята. Бяха проумели, че с нищо не мотат да променят положението и се примириха със съдбата си. Не им досаждахме с въпроси, защото и без друго едва ли имаше изгледи да научим от тях нещо повече от това, което вече знаехме, След като се развидели, разбрахме колко надалеч можеше да се държат под наблюдение околностите. Аймарът показа назад към две голи възвишения, които прехвърлихме през нощта. Ако ги бяхме преодолели през деня, съвсем сигурно постовете щяха да ни забележат.
Въоръжението на двамата съгледвачи се състоеше от лъкове и стрели, чиито остриета, както установихме, не бяха покрити с отрова. Поехме пак на път и когато се спуснахме от другата страна на сипея, в полите на възвишението открихме конете им. Бяха ги оставили там, защото на това място растяха трънливи храсталаци, по които все пак животните бяха намерили нещичко за храна.
Трябваше да яздим в права посока, но ми се стори, че вдясно някаква пътека също се виеше нагоре в планините. Тъкмо се канех да попитам накъде води, когато иззад първия й завой се появи един ездач и щом ни съзря, незабавно обърна коня си и изчезна. Н другите го забелязаха. Кой ли беше той? Несъмнено някой индианец. Но от кое ли племе? Дали беше сам, или бе начело на цяла колона?
Спряхме и удвоихме вниманието си. Скоро видяхме две глави да надничат иззад завоя. В този момент си пролича колко добре бе постъпил Десиерто като ни даде за придружители отряд от своите тобаси. Техният предводител слезе от коня си и ни каза:
— Чиригуаносите са при езерото точно пред нас. Мъжете, идващи отдясно, могат да са само тобасите, които не успяхме да намерим. Ще отида да поговоря с тях.
— Но ако все пак не са тобаси? — Попитах го предупреждаващо.
— В такъв случай ще извикам и ще ми се притечете на помощ.
Той се отдалечи. Двете глави все още надничаха иззад ъгъла. Щом видяха, че към тях се отправя един-единствен човек, двамата индианци спокойно се показаха от прикритието си. Чухме как тобасът им подвикна нещо и те му отговориха.
— Тобаси са! — каза един от нашите червенокожи придружители. Това са очакваните приятели. Те ще дойдат с нас и ще ми помагат сега вече всичко е наред.
Човекът излезе прав. Тобасът води съвсем кратки преговори с двамата непознати индианци, а после заедно с тях изчезна зад завоя. Но ето че скоро се върна последван от доста дълга колона червенокожи ездачи, посрещнати от нашите тобаси с радостни възгласи.