За мен бе цяла загадка от какво живееха крокодилите. Ако по-рано в лагуната е имало риба или някакви други животни, то те сигурно отдавна бяха унищожени от тях. Може би тези зверове се изхранваха с по-слабите индивиди на собствения си род.
Тъй като здравата работехме с петте върлини, ние се приближавахме към острова толкова бързо, че скоро с невъоръжено око можехме да различим намиращите се на него хора. Те също ни забелязаха, но вместо да ни подвикнат, стояха безмълвно изправени на брега. Не знаеха дали идваме с приятелски, или с враждебни намерения. Когато се озовахме достатъчно близо, различих, че всеки от тях държеше в ръката си нож. Лицата им изразяваха решителност. Личеше си, че в случай на нужда тези хора бяха готови да се бият срещу нас.
— Спрете! — извика ни един от тях на испански. — Не се приближавайте повече! Трябва да ни кажете какво искате! Кои сте вие?
Понечих да отговоря, но монахът ме изпревари:
— Откога ми нямате доверие, сеньор Арико? Нима вярвате, че в мое лице непременно имате враг?
Съвсем случайно брат Иларио познаваше този човек, който беше вече споменатият представител на един банкер от Буенос Айрес. В същия миг и той видя кой стои пред него и отговори:
— Bendito sea Dios![3] Брат Хагуар! Спасени сме! Сеньори, тези господа могат да идват при нас само с приятелски намерения!
Повече никой не ни попречи да слезем на брега. Спряхме със сала на сушата и го изтеглихме на пясъка така, че да не може да бъде отнесен от водата. С радостни възгласи хората ни посрещнаха с протегнати ръце, а после съвсем набързо брат Иларио и сеньор Арико ни представиха едни на други.
Достатъчно е само да спомена, че между преселниците имаше двама северноамериканци, които естествено бяха поздравени от капитан Търнърстик с огромна радост.
— Но сеньор, как попаднахте на този остров? — попита монахът своя познат от Буенос Айрес.
— Дойдохме да видим Nuestro Senor Jesu Christo de la flo-resta virgen.
— Но той изобщо не е тук!
— Да, за съжаление. Измамиха ни. Сендадорът се оказа чудовищен мерзавец. А ние му имахме толкова голямо доверие.
— В никакъв случай не го заслужава и мога да ви го докажа!
— Нямаме нужда от доказателствата ви, понеже самият той ни ги даде. Но какво търсите вие в тази местност?
— Вас, за да ви спасим.
— Къде и как узнахте, че сме в опасност?
Съвсем накратко брат Иларио му съобщи най-необходимото. Тези мъже и бащи дадоха израз на ужаса си с изплашени възгласи. Монахът ги утеши с думите:
— Можете да се успокоите, сеньори. Досега на близките ви не се е случило нищо лошо, а ние ще се погрижим и за в бъдеще да не им се случи.
— Ами нападението над жените ни?!
— Ще бъде проведено едва днес по обед. А дотогава имаме предостатъчно време, за да го осуетим.
— Тогава хвала на Бога, а на вас — благодарностите ни. Ще намерим време да си поговорим по-подробно, но най-напред ни кажете къде се намира сендадорът.
— При кервана.
— Значи в старото поселище, така ли?
— Не. Те тръгнаха именно към светото разпятие, за което споменахте преди малко.
— Без нас? Тогава безпомощните жени и деца са в ръцете му, а?
— Временно да. Но ви уверявам, че няма да им се случи нищо лошо. Сега най-важното за нас е да разберем как му се е удало да ви подмами на острова.
— С лъжа.
— Естествено. Но каква?
— Каза ни, че тук сме щели да видим кръста на нашия Senor Jesu Christo.
— И тази ли беше причината да го последвате? Каква непредпазливост!
— Но той така ни описа Кръста, че събуди любопитството на всички ни. Разказа ни как някога по време на бойния си поход оттук минал някакъв инка. Бил християнин, а на това място го нападнали индианци. Заедно с шепа свои верни хора той потърсил спасение на острова, където тези храбреци се защитавали до последния човек. Както са паднали в битката на времето, тъй лежат и до ден-днешен, образувайки с телата си кръст — именно Кръста на нашия Senor Jesu Christo de la floresta virgen.
— Чудно, че сте повярвали подобно нещо!
— А защо не?
— Защото индианците са били езичници. Те никога не биха подредили телата на християните в подобна свещена фигура.
— О, инката умрял последен и преди смъртта си ги покръстил.
— Аха, тъй значи! Докато се защитавал срещу тях, намерил време да ги покръсти, а?
— Да. И покръстването им било толкова искрено и чудотворно, че дотогавашните езичници дори не посмели да се докоснат до съкровищата, до златните доспехи, носени от инките.