— Положението става сериозно! — обади се монахът. — Нали нашите тобаси трябваше веднъж да стрелят във въздуха?
— Да, но вторият залп сигурно е взел жертви. Чиригуаносите не са пожелали да спрат.
— Отблъснат ли ги назад, ще ги посрещнем ние. Тогава кръвопролитието става неизбежно.
— А може би и да успеем да го избегнем. Досега щадих сендадора, но вече смятам да го раня, за да не може да се сражава. Това така ще стресне чиригуаносите, че вероятно ще се предадат, а и той няма как да ни избяга.
Изстрелите на тобасите все още ехтяха отгоре, а бойните им викове не бяха заглъхнали, дори изглежда ставаха още по-ожесточени. След малко последва ужасяващ рев и после внезапно настъпи тишина. Нашите хора бяха достигнали мястото, където откритата пътека навлизаше между скалите и в същия миг срещу тях полетя цял облак от стрели, тъй че бяха принудени бързо да отстъпят, за да се прикрият.
— Знаех си аз! — недоволно замърмори Пена, докато измъкваше острието на една стрела от прасеца си. — За Бога, не проливайте нито капка неприятелска кръв! А нашата може да тече!
— И кой е виновен за това? — попитах аз. — Че кой ви каза да се излагате на стрелите им? Нали не искахте повече да ви нареждам каквото и да било и действахте на своя глава! И стига сте ръмжали насреща ми само защото ви е одраскала някаква си стреличка.
— Сгреличка ли? Само одраскала? Това надминава всякакви граници! Цяло щастие е, че тези стрели не са намазани с отрова! Как впрочем смятате да победите тези червенокожи, ако не ни нападнат?
— Веднага ще видите.
— Много съм любопитен!
Недалеч от брега лежеше къс скала с доста значителни размери. Направих знак на боцмана да дойде при мен и да ми помогне да изтърколим големия камък до входа на пътеката. Между скалата и камъка остана достатъчно широк процеп, за да се промуши цевта на пушка.
После легнах на земята, взех в ръка карабината «Хенри» и пропълзях до процепа. През него имах възможност да наблюдавам долната част от извиващата се нагоре пътека, без да се излагам на опасността да ме улучи някоя стрела.
Вляво и вдясно, облегнати на каменните стени, видях да стоят чиригуаносите с лъкове в ръце, готови да стрелят по всеки от нас, който им се мернеше пред очите. Други непрекъснато обсипваха със стрели камъка, където се бях скрил и чието предназначение те лесно отгатнаха. Далеч по нагоре бе застанал сендадорът и оживено се опитваше да убеди в нещо един индианец, който загрижено сочеше към спускащите се отгоре мъже. Неколцина от тях бяха ранени, а те носеха и двама мъртъвци. По жестовете и по израза на лицата на разговарящите си личеше, че не са на едно и също мнение. Несъмнено индианецът настояваше да прекратят сражението, а белият искаше да продължат съпротивата. Реших да придам тежест на мнението на първия от тях и насочих дулото на карабината «Хенри» към сендадора. Куршумът й е с малък калибър, докато куршумът на мечкоубиеца щеше не само да отвори по-голяма рана, но можеше и да счупи костта му. Тъй и тъй сендадорът бе осъден на смърт. Знаех го. Ала нямах желание аз да съм онзи, на чиято съвест щеше да тежи кръвта на този човек.
Прицелих се много внимателно и по-дълго от обикновено близо над лакътя на дясната му ръка, с която в момента припряно жестикулираше. Исках да го раня именно в десницата, за да го направя небоеспособен. Една рана на лявата му ръка нямаше да има същия ефект. В този миг той заплашително вдигна ръка и аз натиснах спусъка. Десницата му се отпусна и сендадорът силно извика. С лявата си ръка той опипа раненото място, после се обърна в посока на камъка и с поглед, който излъчваше необуздана ярост, изрева с такъв глас, че въпреки значителното разстояние ясно разбрах всяка негова дума:
— Куче, знам кой стреля! Бъди проклет, немски мерзавецо!
Това не беше кой знае колко умно от негова страна. Той несъмнено разбираше, че му е напълно невъзможно да излезе победител, а като ме обиждаше само влошаваше положението си, После се олюля. Двама индианци го подкрепиха и го отведоха встрани на място, където вече не го виждах. Червенокожият, с когото беше разговарял, също изчезна, но скоро пак се върна. Около него се насъбраха и други индианци и веднага подеха оживен спор. След малко един от тях завърза парче плат на копието си и размахвайки това импровизирано парламентьорско знаме, бавно започна да се спуска но пътеката към нас.
По движенията на ръцете, както и но мимиките му, разбрах, че забрани на стоящите вляво и вдясно индианци да стрелят. Надигнах се иззад моя камък, застанах в средата на пътеката и зачаках парламентьора. Спътниците ми също се приближиха. Сражението бе временно преустановено. Когато стигна при нас, той се поклони непохватно и на силно завален испански каза: