— Сеньори, изпраща ме нашият вожд. Ако го помолите за мир, може би ще се вслуша в думите ви!
Отговорът бе всеобщ гръмогласен смях. Аз бях единственият, който с голяма мъка успя да остане сериозен. Пратеникът страшно много се смути, ала просто така му бяха заповядали да говори. Затова след като смехът на спътниците ми позаглъхна, му отвърнах следното:
— Кажи на вожда си, че ако самият той не ни помоли незабавно за милост и снизхождение, хората ми отгоре ще се спуснат, а напреднем ли и ние, ще ви притиснем от две страни и ще ви смачкаме като мишки в дупката им!
— Сеньор, изглежда вие…
— Върви, върви! — прекъснах го аз. — Казах ти какво искам и нямам никакво желание да слушам каквито и да било възражения. Обичам да стрелям и малко говоря!
Думите ми толкова го сплашиха, че той побърза да се отдалечи.
— Много спечелихме от идването на парламентьора — подхвърлих аз.
— Ще ми се да чуя какво ли толкоз сме спечелили — недоволно промърмори Пена.
— Нима не стоим на тази хубава позиция необезпокоявани от никого и нима не можем с пушките си да обстрелваме голяма част от пътеката? Преди това ни беше невъзможно. И вдигнете пушките си в положение за стрелба! Така значително ще допринесете да получим по-благоприятен отговор.
Парламентьорът отиде при застаналия горе вожд и му предаде моите думи. Предводителят на чиригуаносите погледна към нас и видя насочените към него многобройни дула на пушките ни. Това толкова го впечатли, че той побърза да изчезне зад завоя на пътеката, където несъмнено искаше да говори със сендадора. Едва след като измина доста време индианецът се върна, даде на пратеника нови инструкции и той отново се спусна при нас.
— Сеньор — поде парламентьорът, — вождът желае мир, ни само ако ни пуснете всичките да см вървим.
— И сендадора ли?
— Да.
— Кажи на твоя вожд, че сме приятели на чиригуаносите. Ние пленихме шестима ваши съгледвачи и вече освободихме четирима от тях. Не желаем да се бием с вас. Не искаме нито вашата смърт, нито да ви отнемем свободата, нито да ви вземем имуществото. Искаме винаги да живеем в мир с вас, но настояваме да ни предадете сендадора, за да отговаря за всички престъпления, които е извършил. Доведете ли ни го, ще бъдете свободни и ще можете да отидете където поискате. Давам ви десет минути да размислите. Ако дотогава все още не сте взели решение, ще напреднем нагоре но пътеката и ще ви подгоним право в ръцете на застаналите горе на височината наши хора. После от вас няма да остане жив човек, който да преброи мъртъвците. И тъй, кажи на вожда, че имате само десет минути!
Парламентьорът си тръгна в лошо настроение. Брат Иларио ме попита:
— Защо толкова настоявате на тези десет минути?
— Защото така е по-изгодно за нас. Мисля, че за да спасят самите себе си индианците с голямо удоволствие ще ни предадат сендадора, но влиянието му върху тях е твърде голямо и той сигурно ще им обещае куп неща и така преговорите много ще се проточат. За десет минути те няма да вземат решение и ние ще използваме това обстоятелство, за да напреднем в плътни редици с насочени напред пушки. След определените минути това няма да е нарушение на примирието. Индианците няма да посмеят да ни окажат съпротива и така ще ги изтласкаме нагоре. Те ще губят все повече терен и накрая ще се окажат толкова натясно, че ще се видят принудени да се предадат без каквато и да било съпротива.
Предположението ми се сбъдна. След определения срок започнахме да напредваме. Изплашените индианци отстъпиха назад, освобождавайки пътеката. Виковете им накараха вожда да се появи. Той видя гората от цеви, която крачка но крачка неотстъпно пълзеше нагоре, и мигновено пак изчезна зад най-близкия завой.
Когато и ние достигнахме завоя, забелязахме целия отряд на чиригуаносите. Те носеха своите убити и ранени. Сендадорът също беше с тях. В този момент червенокожите бързо изчезнаха зад следващия завой на пътеката.
Естествено ние също се втурнахме напред далеч по-енергично, отколкото отначало. Не беше изключено индианците да имаха намерение да си пробият път нагоре. След като оставихме завоя зад гърба си, успяхме с един поглед да схванем как стоят нещата.
Оттук нататък пътеката водеше към върха в абсолютно права посока. Сякаш изкуствено бе изсечена сред скалите, така че човек нямаше никаква възможност да се отклони нито надясно, нито наляво. Отдолу идвахме ние. От тази страна червенокожите нямаха никакви изгледи за успех. Всичките им надежди бяха насочени към върха.