— За да измъкнете от тях колкото можете по-голям откуп, а после безследно да изчезнат, както сте свикнали винаги да постъпвате.
— Разбира се, че не е вярно! Имах нужда единствено от вас. С ваша помощ смятах да се добера да заровените стари съкровища. Естествено вашите спътници щяха само да ми пречат. Затова те бяха пленени и отведени по-надалеч. Успях и да ви заловя. Ако не бяхте избягал, отдавна вече да сме стигнали до въпросното място и там щяхте да се убедите, че ви мисля доброто. След намирането на съкровищата щях да заповядам на чиригуаносите да освободя спътниците ви. А ето че за всичко се каните да ми се отплатите като ме убиете!
— Лично аз нямам подобно намерение. В сегашното си положение вие естествено се стараете да поставите поведението и намеренията си в най-добрата възможна светлина. Само че не можете да искате от мен и да ви повярвам.
— По дяволите! Защо не?
— Защото веднъж вече ме излъгахте и изобщо защото сте не някой друг, а сендадорът.
— Сеньор, мислех, че ще проявите повече разум!
— Мъча се да се държа колкото е възможно по-разумно, понеже щом става въпрос за такива люде като вас, човек непрекъснато трябва да се допитва до своя разум, за да не направи голяма грешка.
— Е, мислете за мен каквото си щете, но сега имам съвсем честни намерения и можете да ми се доверите. Действително ви мисля доброто и незабавно ще ви го докажа.
— Едва ли ще ви е особено лесно.
— Напротив. Исках да разговарям единствено с вас, само с вас, на четири очи, за да ви направя едно предложение.
— Какво е то?
Зададох му този въпрос, макар много добре да знаех какво щях да чуя от него. Сигурно искаше да ме подмами да отидем заедно до неговото скривалище, да разчетем кипутата и после, в случай че успеехме, да посетим и мястото, обозначено върху скицираните карти. Ако се съгласях с плана му, сендадорът щеше да получи свободата си и можеше да прави с мен каквото си пожелаеше. Той и без друго говореше с приглушен глас, но оттук нататък го понижи още повече:
— Освободете ме! Тогава ще изровим съкровищата и ще си ги поделим.
Той втренчи в мен поглед, изпълнен с голямо напрежение.
Отговорих му с много сериозен тон:
— Веднъж вече ми направихте подобно предложение и аз проявих непредпазливостта да го приема. После всички ние теглихме от неприятните му последствия. Втори път няма да допусна да ме склоните. Вярвам, че го разбирате.
— Помислете си само какво ви предлагам!
— Да, но само на думи. В действителност ми предлагате едно голямо нищо. В случай че се съглася, бих могъл да действам само зад гърба на моите приятели, а от опита, който имам вече с вас, ми е ясно, че така ще извърша двойна грешка.
— Че какво ви засягат тези хора? Не са ли ви съвсем чужди?
— Не. Ние се сприятелихме и съм длъжен да бъда към тях почтен и откровен. И освен това грижата за собствената ми безопасност повелява да отхвърля предложението ви.
— Защо? Наистина не разбирам какви съмнения можете все още да имате.
— Те не са породени от самото предложение, а се отнасят до изпълнението му, което навярно ще е съвсем различно от това, което сега ми обещавате.
— Сеньор, ще удържа на думата си! Кълна ви се!
— Я по-добре не се кълнете, защото човек, който не държи на думата си, сигурно ще наруши и дадената клетва. Смятате да изменя на бърза ръка на приятелите си като ги изоставя най-подло и офейкам с вас. Но удаде ли ми се да разчета кипутата и да разгадая чертежите, тоест, да ви посоча мястото, където трябва да се търсят съкровищата, после ще си получа тъй добре заслужената награда — смърт!
— Сеньор! — възкликна той.
— Я не се преструвайте! Добре ви познавам. Ще направите всичко възможно да не делите с мен. Да оставим тази тема. Подобен разговор няма да ни доведе до никъде.
— Но тогава за какво да говорим?
— Само за това, дали ще се предадете, или не.
— Значи не искате моите кипута, така ли?
— Не, поне не от вас.
Тогава той се изсмя и каза:
— Сеньор, ще повторя собствените ви думи: я не ме заблуждавайте! Вие и душата си на дявола ще продадете само и само да се доберете до тези тайнствени шнурове. Та нали единствено заради тях ме преследвахте през планини и долини чак дотук!? И тъкмо това ме успокоява, понеже именно на вашата алчност ще трябва да благодаря, че да запазя живота си, а може би и че ще си възвърна свободата.
— Градите си въздушни кули!
— О, съвсем не. Убиете ли ме, заедно с мен ще умре и моята тайна, а е невъзможно да желаете подобно нещо. По тази причина сте принуден да ме закриляте срещу Гомара и Пена, които са най-злобните и най-опасни хора за мен.