— Много се лъжете. Заради убития си брат Гомара има да урежда сметки с вас и аз нито се чувствам задължен, нито пък имам желание да му попреча.
— Тогава, значи ще се откажете от кипутата и свързаните с тях богатства!
— Пак се лъжете. Ще получа кипутата от вас.
— Охо! Да не съм луд да ви кажа къде се намират!
— Знам, че няма ла ми кажете, но въпреки това ще узная къде са.
— Че от кого ли? Никой друг не знае къде са скрити.
— Гомара много добре знае мястото, където сте заровил бутилката.
— Мислите ме за голям глупак. Аз я взех оттам и я закопах другаде.
— Не ми беше трудно да се досетя. Била ви е необходима цяла нощ, за да смените скривалището й.
— Кой ви каза? — слисано ме попита той.
— Не е толкова важно.
— Е, не ме и интересува. Но щом ми с била нужна цяла нощ, за да намеря друго по-хубаво скривалище, тогава сигурно ще ви мине през ума, че ще е извънредно трудно да го откриете.
— По всяка вероятност дори ще е много лесно. Именно защото сте използвал нощта, не ви е било възможно да заличите следите си. Ще накарам Гомара да ме заведе до въпросното място и се надявам с голяма увереност да намеря дири, които да ме отведат до новото скривалище.
— Наистина таите прекалено големи надежди, вие, самото олицетворение на най-висшата проницателност! — подвикна ми той подигравателно.
— Присмивайте се, присмивайте се! — отвърнах му най-спокойно. — Вършил съм и други къде по-сложни неща.
— Какви например?
— Нима не освободих спътниците си? Откъде можех да зная къде се намират?
— Да, в това отношение сте голям дявол! Отива си човекът, ей така, съвсем сам до Лагуна де Бамбу и освобождава пленниците!
— Е, не бях съвсем сам. С мен бяха тобасите.
— Тези кучета! Тъй си и помислих още когато ги видях днес заедно с вас!
— Не бяха същите хора — с тези се срещнахме едва тук. Онези бяха от тобасите на стария Десиерто.
— Невъзможно! — извика сендадорът, при което забелязах колко много се изплаши.
— Сеньор — изсмях се в лицето му, — всяко дете можеше да се досети, че от Лагуна де Карала ще се насочим право към Лагуна де Бамбу. И понеже сте по-проницателен от дете, направихте същото.
— Какво искате да кажете? Аз не бях там.
— Тъй ли? Я не лъжете! Аз ви видях и ако не беше една непростима небрежност, нямаше да успеете да ни избягате. Нима ще отречете, че през нощта, когато бяхме обкръжили лагера, се опитахте да ме убиете?
— По дяволите! — скръцна със зъби той. — С вас не може да се излезе на глава.
— Или поне вие не можете. Искахте да ме убиете, а ето че сега настоявате да се съюзя с вас и напълно да ви се доверя!
— Винаги съм желаел да ви запазя жив за моите цели, ала в онази нощ стрелях по вас, защото мислех, че след смъртта ви тобасите няма да са в състояние да предприемат каквото и да било.
— Това с нищо не променя решението ми. Бъдете по-кратък.
Ще се предадете ли?
— Не.
— Тогава сте загубен. Но ако се предадете доброволно и ми отстъпите кипутата, според силите си ще се опитам да въздействам на Гомара да се откаже от отмъщението си.
— Нямам такова намерение! Кипутата са единственото средство, с което мога да спася живота си.
— Това ли е последната ви дума?
— Да.
— Тогава няма какво повече да си кажем. Вървете си!
Обърнах му гръб.
— Сеньор — подвикна ми той, — уверявам ви, че ще се защитаваме до последния човек!
— Нямам нищо против!
Върнах се при моите хора. Пена ме полита какви предложения ми е направил сендадорът и аз му казах истината. Никой не се съмняваше в победата ни. Тобасите, както и ние, белите, държахме в ръце пушките си готови за стрелба, за да натиснем незабавно спусъка, ако някой от враговете ни опънеше лъка си срещу нас. Но нищо подобно не се случи. Сендадорът изчезна сред гъстата тълпа от чиригуаносите и по оживените им и припрени жестикулации разбрахме, че се водят разгорещени преговори. После отново ни изпратиха парламентьора, който носеше вече споменатото знаме.
— Сеньор съобщи ми той, — вождът иска пак да разговаря с вас.
— Нека дойде. Но ще е за последен път!
Индианецът се върна обратно и тогава с бавни крачки към нас се запъти предводителят на чиригуаносите. Спря пред мен и попита:
— Наистина ли целта ви е да заловите само сендадора?
— Да — отвърнах му. — От вас не се интересуваме.
— Ако се предадем, ще можем ли после да се завърнем по родните си места?