— Наистина смайващо покръстване!
— Сендадорът ни разказа тази история и ние му повярвахме. Та нали са ставали и къде-къде по-странни неща. Труповете, тоест скелетите, и до ден-днешен лежали тук на острова, образувайки кръст, и все още били със своите накити и носели снаряжението си от чисто злато.
— Разбирам. Сендадорът е измислил тази басня не чак толкова лошо. Съчинил е историята с кръста от трупове и златните богатства, за да ви подмами към острова. Оставил ви е да вземете ножовете си, защото са били необходими да отрежете тръстиката и бамбука за сала. Но не ви е разрешил да носите пушките си, понеже сте могли да застреляте много крокодили и да прогоните другите, така че здрави и читави да се доберете до брега. И действително ли повярвахте на подобни измишльотини?
— Да.
— И не се ли усъмнихте в нещо?
— Едва след като ни изостави.
— Всички наведнъж ли се качихте на сала?
— Да, имаше достатъчно място.
— Крокодилите не ви ли безпокоиха?
— Не. Салът привлече едва по-късно вниманието им.
— Всички ли слязохте на острова?
— Всички с изключение на сендадора. Когато го попитахме защо остава на сала, той подигравателно ни отговори, че искал да ни достави удоволствието само между нас да разделим скъпоценностите.
— Не го ли задържахте?
— Нямаше как, понеже вече се беше отблъснал от брега. Приближиха се и крокодилите, а ние бяхме оставили върлините на сала. Истинските му намерения ни се разкриха едва след като от безопасно разстояние ни подвикна, че щял да омъжи жените ни за индианци, а най-хубавите измежду дъщерите ни щял да запази за себе си. А в това време крокодилите щели да ни изядат. Трудно ни беше да повярваме в какво положение сме се озовали. Може би сендадорът само се беше пошегувал. Претърсихме острова за инките.
— И естествено не намерихте никаква следа от тях, нали?
— Нищо, абсолютно нищо не открихме. И тогава вече се убедихме, че целта му е да ни погуби. После седнахме да се съвещаваме. Но не ни хрумна никаква спасителна мисъл. Ето защо всички сме ви безкрайно благодарни, на вас и на вашите приятели. Дано имаме възможност да ви се отплатим.
— Я го забравете! Нека преди всичко видим как ще напуснем този злощастен остров.
— Дали салът ще издържи всички ни?
— Поне ще опитаме.
Опитът ни показа, че можем да рискуваме. Двайсетте невъоръжени мъже трябваше да налягат един до друг, за да не се наруши равновесието на сала. Петима от нас грабнаха върлините, а останалите наклякахме по самия край на плавателния съд, за да застреляме дръзналите да се приближат малко повече крокодили. Тъй като салът бе по-тежко натоварен отпреди, той газеше и по-надълбоко, но все пак се подаваше от водата достатъчно, за да не се измокрим.
След като отново убихме няколко от грозните влечуги, останалите разбраха, че е опасно да се приближават до нас. В резултат на това те предпочетоха да ни следват от толкова голямо разстояние, че нямаше защо да се боим от тях. Щастливо се добрахме до брега, където първата ни грижа бе да видим какво става с конете ни. Съвсем не беше в навиците ми да зарязвам коня си както този път. Нямаше как иначе да нарека постъпката си освен непредпазливост, защото не бяхме оставили нито един-единствен пост. Колко лесно можеше наблизо да се намират някакви индианци, които да ги откраднат. В такъв случай навярно нямаше да успеем да приведем в изпълнение плана си. За щастие се оказа, че опасенията ми са били напразни.
Тъй като двайсетте мъже отново се намираха в безопасност и нямаше защо повече да се тревожат за себе си, можеше да направим съвещание, за да решим какво да предприемем. Вярно, че мъжете и бащите на изпадналите в такава опасност жени и деца настояваха за незабавни действия, ала аз ги убедих да не прибързват. Както често животът ме беше учил с четвърт час спокоен размисъл човек по-късно печели часове, а дори и цели дни.
Естествено имахме намерение бързо да се впуснем подир кервана от волски коли. Догонехме ли го още преди планираното нападение, щяхме да се разправяме само със сендадора. Вярно, че той не беше единственият мъж, с него бяха и воловарите, но Арико ни увери, че те са верни хора и не са негови съзаклятници. Следователно нямаше защо да се боим от тях.
Тръгнахме на път. Противопоставих се на един кон да яздят по двама души, защото така животните щяха бързо да се изморят. Тъй като трийсетте мъже разполагаха само с десет коня, несъмнено по-добре щеше да е, ако само десетина от нас яздеха, но затова пък толкова по-често щяхме да се сменяме. Другите се съгласиха с мен и така поехме към нашата цел.