— Вярвам ви, но за щастие няма как да стане.
Тъй като ръцете на сендадора бяха вързани, а десницата му — тежко ранена, нямаше защо да се опасяваме, че ще предприеме някакви насилствени действия, но все пак оставихме да го пазят двама тобаси, които не биваше да го изпускат от очи.
— Нищо не може да направи, не може и да избяга — обади се брат Хагуар. — По-голямо внимание ще трябва да отделим на Гомара.
— Това е вярно — намеси се Пена, — защото той е в състояние на своя глава да се опита да си отмъсти, за което впрочем не бих му се сърдил.
— Ще намеря подходящ начин да му попреча — казах аз. — Ще го взема с нас, щом тръгнем надолу към езерото.
— Кога, сега ли? — попита Пена.
— Да. Вие и брат Хагуар също ще дойдете, понеже не е изключено да ми потрябва вашата помощ — и съветите, и зрението, и проницателността ви. Гомара ще ни покаже къде е била закопана бутилката. Може би ще успеем да открием някаква следа, която да ни отведе до мястото, където сендадорът отново я е скрил.
— Би било много добре, би било чудесно!
— Естествено. Види ли сендадорът, че кипутата са в ръцете ни, сигурно ще стане по-склонен да ни предаде и скиците. Впрочем трябва да претърсим джобовете му, защото не е изключено някои от тези неща да са у него.
Претърсването последва незабавно, ала остана безрезултатно. След като напразно преровихме всичките му джобове, негодникът се изсмя язвително и каза:
— Колко са умни сеньорите! Само мен ще изкарат толкова глупав, че да взема да влача всичко със себе си! Е, вече не ме е страх толкова за моята участ. Явно страшно много искате да имате кипутата, а аз ще ви ги дам единствено, ако ми гарантирате пълната свобода.
Този човек проявяваше извънредно голяма самоувереност, но не исках да се ядосвам на нахалството му. Ала във всеки случай щеше да е много по-добре, ако му бях обърнал повече внимание, защото тогава не само подигравките му щяха да ми се видят по-подозрителни, но щях да придам и съвсем по-друго значение на думите му. Щях отново да го претърся, и то далеч по-щателно от преди.
Когато подканих Гомара да ни придружи до езерото, той ни последва с явно неудоволствие. Навярно наистина имаше намерение своеволно да посегне на сендадора.
Спуснахме се по вече описания път между скалите и щом стигнахме долу, казах на Гомара да не се приближава съвсем до въпросното място, за да не заличи евентуално все още видимите следи. Когато излязохме от пътеката на открито, той свърна надясно, повървя малко покрай отвесно издигащите се нагоре канари, после се спря, посочи напред и каза:
— Виждате ли къде онзи пълзящ кактус излиза от земята и се вие нагоре по скалата? Мястото е само на две малки крачки зад него. Мога ли да се приближа?
— Да, но след мен.
Закрачих педя по педя напред, за да не ми се изплъзнат и най-малките следи, които можеха да ми дадат някакво указание. Мястото, където бутилката е била закопана, беше разровено. Това си личеше съвсем ясно. А до него някой бе седял върху едрия пясък, и то дълго време. При това той често се беше въртял ту на една, ту на друга страна, при което се бе образувала лека вдлъбнатина. В полукръг около нея тук-там земята бе изровена като от токовете на ботуши. Това бе всичко, което успях да забележа в момента.
Преди всичко трябваше да разберем накъде се е отправил сендадорът след изваждането на бутилката. Но това се оказа трудна работа, понеже оттогава бе изминало твърде много време На всичко отгоре нашата диря, оставена при пристигането ни, минаваше съвсем наблизо и големият брой човешки отпечатъци правеше невъзможно разчитането на всяка по-стара следа.
Внимателно се огледах наляво и надясно. Пред нас се ширеше езерото, водата му бе само на някакви си двайсетина крачки. То е било покрито с дебела кора от сол, тъй както други водоеми през зимата се покриват с лед, а под действието на атмосферните влияния кората се бе напукала, разкъсала и отделни късове бяха струпани един върху друг.
В самия край на едно такова парче от солената кора лежеше нещо тъмно и кръгло. Взех бинокъла си и с негова помощ различих дъното на счупена стъклена бутилка. До него върху иначе съвсем чистата и лъскава кора от сол имаше малка купчинка пясък.
Отново се върнах на предишното място, за да продължа търсенето, ала нищо не намерих. Малко по-късно обаче на близкия кактус забелязах да виси конец, дълъг около двайсетина сантиметра.
До този момент не бях казал нито дума и другите също тъй мълчаливо следяха с поглед действията ми. Най-сетне се обадих:
— Излязохме страшно глупави. Сендадорът носи кипутата в себе си.