Негодникът изгуби равновесие, но падайки, в последния миг успя да силете краката си около краката на Гомара… разнесе се страшен вик от устата на единия и друг още по-ужасен рев от устата на втория и двамата полетяха от тази шеметна височина долу в дълбоката пропаст, и то точно в мига, когато бях вече протегнал ръце, за да задържа Гомара. Самият аз се намирах едва на метър, метър и половина от ръба на скалата. Зави ми се свят, но не от зейналата пред мен пропаст, а от разигралата се пред очите ми сцена. Посегнах с две ръце към главата си и напрягайки цялата си воля, направих крачка назад. Световъртежът ми ме теглеше надолу. Именно това последно напрягате на силите ме задържа горе. То бе толкова голямо, че залитайки, отстъпих още четири-пет крачки и после за малко не се строполих на земята.
Никой не ми обърна внимание. Всеки бе зает сам със себе си или с най-близкостоящия човек. Никой не смееше да погледне от ръба на скалата надолу в пропастта и все пак всички искаха да видят проснатите долу тела. Хората се защураха насам-натам, взеха да се държат кажи-речи като обезумели, издаваха всевъзможни викове и възклицания на уплаха и ужас, докато най-сетне се втурнаха по пътеката между скалите, за да стигнат долу при езерото, където сигурно лежаха труповете на падналите смъртни врагове.
Само малцината бели проявиха повече самообладание и спокойствие. Боцманът стоеше непоклатим като скала в морето. Откакто Гомара го заплаши с ножа си, той не се бе помръднал от мястото си. Мнозина минаха, тичешком покрай него, ала не успяха да го накарат да направи и една крачка.
— Сигурно двамата представляват ужасяваща гледка — рекох аз и се наканих да се приближа до ръба, за да хвърля поглед надолу. Но боцманът ме задържа за ръката и умолително каза:
— Стойте тук, стойте тук, господине, не мога да гледам подобно нещо.
— Свят ли ви се вие?
— Никога не съм имал световъртеж, ама тук и това може да стане. Не съм се стъписвал и пред най-високите гротмачти, ала тази скала е ужасна. Като че още виждам как двамата изчезват зад ръба на площадката и ми причернява пред очите.
— Но аз искам да погледна, за да разбера къде са паднали.
— Скалата може да е ронлива!
— О, не е. Тя е твърда и без никаква пукнатина. Устояла е вече, хилядолетия на атмосферните влияния и сигурно ще устои още дълги столетия.
Легнах по корем на земята и бавно запълзях напред. Скалата беше висока над триста стъпки и се спускаше отвесно към езерото. На брега му до самата вода имаше някаква тъмна купчина. Тъкмо в този момент видях как от пътеката между скалите се появиха първите няколко тобаси и се приближиха до безформения предмет. Както узнах по-късно, това бе напълно обезобразеният труп на Гомара.
Изглежда хората забелязаха само неговото тяло. Започнаха да търсят, да се оглеждат, вдигнаха глави нагоре и с протегнати ръце и силни викове взеха да сочат нагоре към скалата. Пропълзях още малко напред, тъй че не само главата, а и раменете ми се подадоха извън каменния ръб и тогава разбрах какво искаха да ми покажат тобасите. Въпросният предмет беше човешко тяло, което бе така прилепнало към привидно съвсем гладката и гола канара, сякаш бе заковано там с гвоздеи. Стори ми се, като че се движеше. Отдръпнах се назад, скочих на крака и подвикнах на боцмана:
— Един от двамата се е закачил на скалата и все още е жив. Изтичайте до долу и доведете хората! Трябва да го спасим!
— Вие да не полудяхте?
— Не съм. Побързайте, тичайте! Всяко забавяне увеличава опасността.
Завъртях го кръгом и здравата го блъснах в широкия гръб. Веднага щом го раздвижих по този не съвсем нежен начин, великанът се затича като бързоног вестоносец и изчезна по пътеката между канарите.
С изключение на пазачите и на пленените чиригуаноси той бе единственият човек останал с мен горе на скалата. Но бях забравил най-важното. Ето защо отново допълзях до каменния ръб и извиках на събралите се около трупа хора:
— Всички горе! Донесете от седлата ласа, ремъци и въжета!
Видях ги как се затичаха към конете, които бяхме оставили по-долу. Моето ласо беше дълго около трийсетина лакти и бе толкова хубаво и здраво изработено, че съвсем сигурно можеше да издържи трима души. Ала беше твърде късо.
Но чиригуаносите разполагаха с ремъци и със своите бола, даже и с няколко ласа, на които обаче не можех да имам доверие, понеже не знаех как са направени. Скоро спътниците ми се върнаха и се завърза разгорещен спор за предстоящите ни действия.
— Сендадорът се е закачил на отвесната скала — каза Търнърстик. — Гомара лежи долу, но тялото му едва може да се разпознае. Защо ни извика да донесем ремъци, Чарли?