— Защото ще трябва да изтеглим сендадора при нас — отвърнах му аз.
— Само това липсваше! — извика Пена. — Никому от нас и през ум не минава подобно нещо!
— А трябва да мине през ума на всеки, който е истински човек! — отвърнах аз. — Длъжни сме да го изтеглим. Той е още жив!
— Глупости! Как е възможно да е все още жив! Той се е закачил на нещо и е останал да виси. Внезапното спиране по време на устремното падане съвсем сигурно го е убило. А защо трябва да полагаме такива усилия и да излагаме дори живота си на опасност заради трупа на човек, който и без друго ще стане сигурна плячка на лешоядите!
— Сеньор Пена е прав — обади се йербатерото. — Оставете го да виси там, където си е! Някога бях приятел на сендадора, но след като го опознах и разбрах що за човек е, не ми се ще и малкото си пръстче да помръдна за него, даже и ако е още жив.
— И вие се мислите за християнин?
— Да, дори съм много добър християнин! Но според мен душата на този многократен убиец спокойно може да върви при дявола!
— Сеньор Монтесо, вие наистина не сте е никакъв християнин и кажи-речи вече съжалявам, че ви обикнах. Всички вие можете да си мислите каквото си щете, но аз знам своя дълг. Пазете пълна тишина, за да чувам и най-слабите шумове, и ме дръжте по-здраво за краката!
Взех бинокъла в ръка и пак запълзях по корем към ръба на скалата. По моя преценка разстоянието между мен и нещастника беше около седемдесет стъпки. Докато внимателно го оглеждах през далекогледа, забелязах, че виси с гръб към скалата. Сигурно там в канарата имаше цепнатина, от която стърчеше някакъв остър предмет, задържал падащото надолу човешко тяло. Съвсем ясно видях, че сендадорът движеше краката си, а ми се стори, че го чух и да стене.
Никак не беше безопасно да се надвесвам толкова много извън скалата, че добре да мога да разгледам увисналото на нея тяло. Именно затова бях поискал да ме държат за краката. След малко се изправих и наредих да навържат едно за друго всички налични ласа.
— Нима е още жив? — попита ме брат Хагуар.
— Да, движи се.
— Бог да се смили над него! Ние не можем да му помогнем.
— Можем, стига да искаме.
— Мислите ли, че ще се намери човек, които да е готов да се нагърби с тази рискована работа?
— Сигурен съм.
— Даже и най-добрият ми приятел да висеше там долу — обади се Пена, — пак много бих си помислил, преди да се спусна до него, а камо ли щом става дума за такъв мерзавец.
— Но помислете си само, Пена, какво означава да висиш долу на скалата с вързани ръце, едната от които е простреляна и на всичко отгоре може би със забит в тялото пън или корен на дърво! Каква ужасна смърт! — казах аз.
— Заслужил я е!
— И така да е, пак не бива да допусна да умре от такава смърт, ако е възможно някак си да я предотвратя. Ако никой от вас няма нужната смелост, тогава ще се спусна аз.
— Самият вие? Съвсем ли се побъркахте? Това ще е най-голямата глупост каквато можете да извършите. Невъзможно е да се лишим от вас. Тъкмо вие сте ни най-нужен. Нима искате точно вие да си изпотрошите кокалите, и то заради някакъв си човек, който е заслужил не десет, ами сто пъти бесилото?
— Да не спорим! Вече съм взел решение и вие ще ми помогнете. Дайте ласата и ремъците!
— Няма да имате полза от тях. Ще се скъсат. Ще се претрият в острия ръб на скалата. В този случай са необходими скрипци, с каквито не разполагаме.
— Ще подложим седло, през което ще спускаме ласата гладко и без особено голямо триене.
— Но как смятате да постъпите? Та вие изобщо не знаете в какво състояние се намира този човек!
Както Пена, тъй и другите се опитаха да ме накарат да променя решението си. Естествено напразно. Само монахът ме подкрепи след като разбра, че оставам непоколебим.
От наличните ласа изработихме три кожени въжета, всяко от които имаше необходимата дължина. Възлите направих сам. Понеже ставаше въпрос за живота ми, не исках да поверявам свързването на ремъците другиму.
После от няколко копия скалъпихме нещо като седалка, а в краищата й закрепихме две от въжетата. Всяко от тях щеше да бъде отпускано през едно седло, за да се избегне триенето в ръба на скалата. Третото въже оставаше в резерв, понеже нямаше как предварително да знам дали ще е възможно да взема нещастника при мен на седалката. Естествено всичко бе предвидено така, че спускайки се отвесно надолу, да се озова до самия сендадор.
Отпуснахме импровизираната седалка на двете въжета малко под ръба на скалата и вече трябваше да се кача на нея. Откровено казано не се почувствах добре, когато се прехвърлих през острия ръб на скалата и криво-ляво се настаних върху тънките копия. Там се привързах здраво към седалката с допълнителен ремък.