— Страхотни! — отвърна той и буквално взе да вие като куче.
— Познахте ли ме?
Ревът му заглъхна за някоя и друга секунда. Той прехапа устни и така втренчи кръвясалите си очи в лицето ми, че ме побиха тръпки. После изкрещя:
— Немецът, немецът!
А щом погледът му съзря бездната и осъзна в какво положение бе изпаднал, отново закрещя:
— Увиснал съм на скалата, вися на собствените си меса! А долу зее тази пропаст, пъкълът, чистилището, вечното проклятие! Откачете ме, бързо, бързо! Ще призная всичко, всичко! Само да не падна, само да не падна!
— Тогава се дръжте спокойно, не мърдайте! Стиснете зъби, потърпете болките и не крещете!
Ревът му премина в хленчене и скимтене, което ме прониза до мозъка на костите. Отвързах ремъка, придържащ ме към седалката, увих го около едното от нейните въжета, а после усуках другия му край около ръката си, така че винаги да мога да придърпам седалката към себе си. След това, държейки се здраво за двете въжета, се изправих върху копията и… Боже, предоставям се в ръцете ти! скочих в цепнатината.
В този миг животът ми наистина висеше на косъм. Ако коренището поддадеше и двамата със сендадора щяхме да полетим в бездната. Зави ми се свят. Очите ми се премрежиха, а в ушите ми нещо зажужа, сякаш се бях озовал в пчелен кошер. Оставех ли се на световъртежа да ме завладее, с мен бе свършено. Напрегнах цялата си воля. Погледът и главата ми се избистриха. Трябваше да преодолея страха си и затова погледнах надолу в пропастта. Стори ми се, като че някаква невидима сила се опита да ме завърти, да ме хвърли долу, ала успях да превъзмогна този пристъп. Под мен се простираше лагуната. Видях как кората й от сол блестеше. А отсреща вдясно, откъдето бяхме дошли, стояха двама души — индианци. Виждах ги съвсем ясно. Вероятно бяха или от освободените, или от избягалите съгледвачи. Те бързо изчезнаха зад скалите.
Под краката ми нещо зашумоля и се зарони. Натрупаните с години в пукнатината боклуци, камъчета и пръст поддадоха, ала корените на оцелелия пън издържаха. Като се залових с лявата ръка за някакъв издатък вътре в цепнатината, аз се наведох, сграбчих с десницата си сендадора за яката и после с все сила дръпнах веднъж и… още веднъж… Той се откачи от острия остатък от клона и, увисвайки на въжето, се залюля около себе си като пумпал. След това закрещя от ужас с все сила. Под мен нещо запращя и запука. За да вдигна тежкото му тяло, бях принуден да използвам такава сила, на която старият пън все пак не бе в състояние да издържи. Отначало, макар и бавно, корените започнаха да се изтръгват от скалата, но така или иначе аз взех да «потъвам» надолу. Още миг-два и с мен щеше да е свършено. Придърпах с увития около ръката ми ремък седалката по-наблизо, ала успях да сграбча само едното й въже… последва ново по-силно пращене и търкаляне на отронили се камъни и изгубвайки почва под краката си, увиснах на една ръка над бездната и започнах да се люлея насам-натам като махало на стенен часовник. Спътниците ми видяха всичко отгоре и нададоха викове. Сендадорът ревеше като ранен бик. Но аз не изгубих съзнание, запазих спокойствие и не се пуснах. Едно бързо движение с лявата ръка и се докопах и до другото въже. Също както при упражнение на трапец аз се засилих с мах на краката и се метнах върху копията, където успях да седна както преди. Опасността беше вече преминала. С тръпки на ужас погледнах към празната цепнатина в скалата, където доскоро се намираше коренището.
Най-напред положих усилия да укротя люлеенето на моята седалка. Когато това ми се удаде, с помощта на ремъка аз пак се привързах колкото можех по-здраво и с дясната си ръка посегнах към въжето, на което висеше сендадорът. Той беше притихнал.
Отново бе изгубил съзнание и това ми беше добре дошло. Направих знак на моите хора да започнат да теглят въжето му. Желанието ми бе изпълнено. Щом сендадорът се изравни със седалката ми и увилия точно, пред мен, аз го хванах здраво и дадох сигнал да продължат равномерно да изтеглят и трите въжета.
«Пътуването» ни нагоре бе направо ужасно. Люлеехме се насам-натам, въртяхме се около собствената си ос. Тъй като ръцете ми не бяха свободни, можех само с крака да се оттласквам от скалата. Но не винаги успявах. Често се блъсках в нея и полагах всички усилия да поемам ударите вместо сендадора. Когато най-сетне стигнахме до ръба на канарата, вече се чувствах като пребит. Но все още не бях в безопасност. Най-напред трябваше да изтеглим горе изпадналия в безсъзнание човек. Запънах се доколкото можах с крака в канарата, хванах сендадора за бедрата и го повдигнах нагоре. Другите задърпаха и ето че успяхме. После стъпих върху седалката. Внимателно продължиха да я теглят. Първо подадох едната си ръка над каменния ръб, а след това и другата. Уловиха ме за ръцете. Задърпаха по-бързо и по-енергично, отблъснах се с крака от седалката, озовах се най-сетне върху скалната площадка и… тогава рухнах на земята. Стори ме си, че чувам да свирят някакви тръби и тромбони и загубих съзнание. Тялото ми просто отказа да се подчинява повече. Когато се съвзех, разбрах, че главата ми лежи в скута на брат Xarvap. Той видя, че отварям очи, нададе тържествуващ вик, после повдигна главата ми и взе да ме целува където свърне, без да обръща внимание на неволно потеклите от радост сълзи, които закапаха и по моите страни.