— Жив сте! Жив сте! — повтори няколко пъти той. — Слава и хвала на Всемилостивия! Ама че рисковано начинание беше това! Никога, никога вече няма да дам съгласието си за подобно нещо! Видях как пънът се изтръгна от скалата и падна в пропастта и как увиснахте с едната си ръка за въжето. Беше ужасно!
Той закри с длан очите си и се разхълца на глас. Той, силният, видял и препатил мъж! Другите също бяха дълбоко трогнати и в очите им се появиха сълзи. Когато се изправих на крака, йербатерото ме прегърна. После така да се каже ме запрехвърляха от едни прегръдки в други. Най-накрая Пена ме притисна до сърцето си и силно развълнувано ми каза:
— Сеньор, често, много често съм бил към вас суров и несправедлив. Вече никога няма да бъда такъв. Можете ли да ми простите!
Разбира се, че му простих с голяма радост. Та аз не бях вършил по-малко грешки от него. И в този момент, когато любовта на тези мили хора си пролича толкова ясно, се видях принуден искрено да призная пред себе си, че поведението ми към тях не винаги е било съвсем безукорно.
Чиригуаносите стояха по-настрани. Но ето че в този момент предводителят им се приближи до мен, подаде ми ръка и ме попита:
— Сеньор, нали сендадорът ви мислеше злото, искаше дори да ви убие?
— Така е.
— И вие рискувахте живота си за него, макар че изглежда ще спасите само тялото му! Направихте го, защото сте християнин, който на злото отвръща с добро. Ние бяхме ваши врагове, врагове бяхме и на тобасите. Но отсега нататък ще бъде иначе. От днес между вас и нас ще цари мир и приятелство. Това е желанието ми и ви моля да се застъпите за нас пред тобасите. В бъдеще вашите и техните неприятели ще са и наши неприятели.
— Ще изпълня желанието ти и съм убеден, че те с удоволствие ще се съгласят.
Тази сцена бе едно ново доказателство, че личният пример въздейства много по-силно и по-добре от всички нравоучения и празни думи. Наистина не бях нито в настроение, нито в състояние да държа в момента някоя голяма помирителна реч. Цялото тяло ме болеше. Нуждаех се от почивка и сън, ала сендадорът лежеше пред очите ми и нямах право първо да мисля за себе си, а за него. Спътниците ми се занимаваха само с мен и никой не му обръщаше внимание. Той все още бе в безсъзнание. След като го прегледахме, се оказа, че останалото от клона парче действително се е забило в гърба му. Раната му беше тежка, несъмнено страшно болезнена, но изглежда не застрашаваше живота му. Въпреки всичко състоянието му ми се струваше твърде опасно. Той лежеше с полуотворени очи, от които се виждаше само бялото. Долната му челюст беше увиснала така, че се показваше езикът. От устата му се разнасяше такова агонизиращо хъркане, сякаш всеки миг дишането му можеше да спре.
— Това не е възможно да е само от раната на гърба — обади се монахът. — Сигурно е получил и някакво друго нараняване.
— Никак не е изключено — отвърнах аз. — Не забравяйте, че е паднал най-малко на седемдесет стъпки в пропастта и когато се е закачил на пъна, е получил страхотен удар. Ако коланът му не се бе оказал толкова здрав, острият клон щеше да разпори целия му гръб. Сигурно е получил някакво вътрешно разкъсване на органи, което лесно може да доведе до смърт.
— Дано даде Бог поне да дойде в съзнание и да се покае за греховете си! Нека се опитаме да го съвземем.
Усилията ни не останаха напразни. Вярно, че дишаше все така тежко, обаче очите му се отвориха напълно и в тях се появи живот. Ясният му поглед се спря подред на всеки от нас. Брат Иларио се отпусна на колене до него и му каза:
— Херонимо Сабуко, дойдохте ли в съзнание? Виждате ли ни, познахте ли ни?
Сендадорът беше обещал да признае всичко. Очаквах от него ако не приятелски, то поне не агресивно враждебен отговор. Но когато отвори уста, съскайки от злоба, от устните му се отрони:
— Махай се! Върви по дяволите!
— Не говорете така! Може би смъртта ви е съвсем наблизо. Приключете си сметките с живота и насочете мислите си само към Бога!