— Няма да умра!
— Дори и да не умрете вследствие на това ужасно падане, не бива да забравяте, че смъртта ви е предрешена. Вие попадате под ударите на закона на пампата.
При тези думи сендадорът се надигна и седна, а после със задавен глас попита:
— Кой от вас ще дръзне да ме съди? Този пес Гомара е мъртъв. Той сам е виновен за гибелта си. Никой друг няма право да ми търси сметка. Ако ме убиете, няма да получите кипутата!
— Лъжете се — отвърнах му аз. — Изсмяхте ми се, когато ви казах, че ще търся следите ви. Все пак аз се заех с тази работа и вече знам къде се намират възлописите.
— Къде са де? — попита ме той подигравателно.
— Веднъж вече ни се присмяхте, защото не ви претърсихме по-щателно, но тази грешка няма да се повтори. Съвсем точно знам какво сте направил с бутилката. Извадил сте от нея кипутата напълнил сте я с пясък и сте я хвърлил в езерото. Кипутата обаче сте зашил в дрехите си. Ей сега ще ги намерим.
Изразът на лицето му бързо се промени. Вече нямаше и следа от подигравка. Върху чертите му легна сянката на страх. Неволно той посегна с лявата си ръка към дясната страна на гърдите си и каза:
— Бълнувате! При дадените обстоятелства би било направо безумие да нося възлописите у себе си.
— Ако не безумие, то поне непредпазливост, а вие все пак бяхте неведнъж непредпазлив, даже и в този момент, понеже със собствената си ръка ми показахте къде са кипутата — в дрехата ви върху дясната страна на гърдите.
Когато посегнах към въпросното място, той ми блъсна ръката и извика:
— Не е истина, не е истина! Страшно се лъжете! Оставете ме на мира, не ме докосвайте!
— Не се противете, иначе ще съм принуден да използвам сила!
— Само посмейте! Шнуровете не са ваши. Нямате никакво право над тях!
— А вие пък още по-малко, защото сте ги придобил с цената на убийство. Ще ги дадете ли доброволно?
— Не, не и пак не!
— Тогава се сърдете сам на себе си, ако ви причиня болка.
Направих знак на неколцина йербатероси да го държат здраво и старателно претърсих дрехата му. Той се опита да окаже съпротива, но скоро се отказа. Излезе така, както предполагах. Намерих каквото търсех под хастара от дясната страна на гърдите му. Бяха три кипута, всяко от които се състоеше от един главен шнур и поне още трийсетина допълнителни шнурчета. Сендадорът остана да лежи по гръб на земята като тежко дишаше. Съпротивата му го бе съвсем изтощила. Навярно много му се искаше да крещи и да ни обсипе с ругатни, заплахи и проклятия, ала силите му стигнаха само да изломоти с дрезгав глас няколко гадости.
Никой от останалите не бе виждал до този момент кипута. Шнуровете тръгнаха да обикалят от ръка на ръка.
— И това ми било букви, срички и думи, а? — попита ме Пена.
— Не, а само знаци. Думата «кипус» или всъщност «хипус» е от езика кечуа и означава «възел». Всяко кипу се състои от един дебел основен шнур, за който по различен начин са навързани други по-тънки шнурчета с какви ли не цветове. Всеки цвят и всеки възел според начина, по който е направен, има своето особено значение.
— И вие можете да ги разчетете?
— Ще се опитам. Впрочем кипутата представляват твърде несъвършено средство за заместване на паметта и всъщност към всеки шнур е необходим и известен устен коментар, ако човек иска добре да разбере съдържанието им.
С нескрито внимание сендадорът следеше обясненията ми. Щом свърших, по лицето му пробяга израз на злорадство и той възкликна:
— Много добре! Значи устен коментар! А вие го нямате. Следователно не можете да разчетете шнуровете!
— Не тържествувайте преждевременно. Когато споменах за устен коментар, имах предвид това, че човек би трябвало да знае за какво става дума в кипутата.
— А вие знаете ли?
— Естествено! Разбира се, в тези шнурове се говори за закопаните съкровища. Но ако това не се знае, дори усилията на най-добрите изследователи на кипута няма да доведат доникъде. А тъй като на мен ми е известно за какво става дума, не е необходима дългогодишна научна подготовка, за да разчета шнуровете.
— Ами че опитайте се тогава!
При тези думи той ми отправи изпълнен с напрегнато очакване поглед. Може би си мислеше, че ще успее да ме подведе веднага да му дам тъй желаните сведения.
— Ще се опитам — отговорих аз, както и наистина смятах да направя, — ала ми се струва, че няма да успея. Цветовете са силно избелели и на места са дори напълно изчезнали. Аз не съм химик, а несъмнено тези възлописи се нуждаят от най-внимателна химическа обработка, ако искаме цветовете им отново да се появят.