— Gracias a Dios![29] Значи нищо няма да разберете! Това, че ме ограбихте, няма да ви донесе полза!
— За себе си не очаквам никаква полза. Тя се пада единствено на онзи, който има законното право над нея. Вие, разбира се изобщо не се числите към тези хора. Впрочем във всички случаи ще се погрижа кипутата да попаднат в ръцете на специалисти. Цветовете им сигурно ще могат да се възстановят и следователно шнуровете ще бъдат разчетени.
— И каква полза, ако се разчетат? Никаква, абсолютно никаква! И хиляда учени да се заловят да ги разгадават, полза ще има едва когато се съглася да ви помогна.
— Вие ли? Никой няма да се допита до вас?
— Тогава нищо няма да намерите, понеже все още не разполагате с най-важното. Плановете, скиците са все още моя собственост.
— Ах, да, скиците! — изплъзна се от устата ми.
— Точно така! — злорадо се изсмя сендадорът. — Те са в ръцете ми, дори в няколко екземпляра, които накарах да изработят в случай, че оригиналите се изгубят.
— Е, някой от екземплярите все ще се намери! — казах най-спокойно.
— Че къде? От кого? Освободете ме и ще имате всичко!
— Не. Намерих кипутата и все някак ще съумея да намеря и скиците.
От полупритворените му очи ме прониза продължителен неописуем поглед. Бях сигурен, че само голямата възбуда и силното вълнение все още го държаха в съзнание. С достойно за възхищение самообладание той съумяваше да превъзмогне болките си.
— Ти си цял Сатана! — скръцна със зъби той. — Но няма да победиш, защото знай — тук сендадорът пак се надигна и с неописуема злоба добави: — отмъщението идва, краят ти е близък, по-близък е отколкото си мислиш!
— Искате да ме сплашите ли? Няма да ви се удаде.
— Тогава вкопчи се по-здраво в надеждата, но тя ще те измами, бързо, неочаквано и изненадващо. Ще… ме… освободиш ли?
Той успя да зададе последния въпрос с голямо напрежение на силите.
— Не — отвърнах му. — Гомара е мъртъв, а ние останалите не сме толкова кръвожадни като него. Няма да те убием, а в случай, че не умреш от раните си, ще те предадем на съдебните власти.
— Опи… тай се… де! — подигра се той, но явно вече не бе в състояние да държи горната част на тялото си изправена. Очите му се затвориха. — Скицата на съкровището, е в сигурни ръце — той се отпусна назад, но все още продължи да се подпира на здравата си лява ръка. С непрекъснато отпадащ глас избърбори:
— Отмъстителят идва… сигурно е… вече тук. Горе… при Рока де ла Вентана… там ще вземе… скицата. Ще я донесе тук… ще я донесе и… тогава… тежко ти… тежко ти… ако… ако те завари… още тук!
Сендадорът легна на земята. Устата му се затвори. Страните му хлътнаха. Съвсем заприлича на мъртвец.
— Ужасно! — обади се монахът, който все още държеше в ръката си трите кипута, след като внимателно ги разгледа. — Ще си отиде от този свят заедно с греховете си. Не иска да се покае. Мъртъв ли е вече?
— Не е — отвърнах аз, напипвайки пулса му. — Или раните му не са смъртоносни, или организмът му е толкова здрав, че ще се предаде едва след дълга борба.
— Да го превържем.
— Нека почакаме още малко. Раните му не кървят. Не искам сега да го смущавам. Може би пак ще събере сили и ще отвори очи. Никак не ми се ще да се откажа от надеждата, че все пак ще размисли и ще вземе друго по-добро решение. Впрочем онова, което каза, е извънредно важно за нас. Спомена за някой, който щял да донесе скицата.
— Да, и то от Рока де ла Вентана.
— Скалата с прозореца. Къде ли може да е това място?
— Знам го — отвърна Пена. — Рока де ла Вентана е една тънка, самотно стърчаща каменна стена, в която има четириъгълен отвор, наподобяващ прозорец.
— Къде се намира тя?
— На около половин ден път оттук нагоре.
— Дали е скрил там скицата?
— Несъмнено.
— Но тогава човекът, когото е натоварил със задачата да я вземе, трябва да е някое доверено лице. Как ще разберем кой е той и къде… а-а, сигурно го знаят чиригуаносите!
Направих знак на вожда и след като се приближи, го попитах:
— Известна ли е на чиригуаносите скалата, наречена Рока де ла Вентана?
— Да, господарю, много добре — отговори той.
— Сендадорът изпращал ли е някого да отиде там?
— Да, сина си.
— А-а! Сина си! Значи той има не само зет, ами и истински син? Не знаех. Че къде ли се е срещнал с него? Синът му сам ли пое нагоре към Рока де ла Вентана?
— О, не! С него са и петнайсет от моите хора.
— Петнайсет? Как не съм го разбрал от следите ви?!
— Може би сте се натъкнали на дирята ни твърде късно. Синът на сендадора се раздели с нас още завчера, защото месото ни се свърши и два по-малки отряда по-лесно могат да си доставят провизии и да се изхранят, отколкото един по-многочислен отряд.