Отначало пътят ни не беше труден, понеже водеше през тревиста равнина, където само тук-там се виждаха отделни островчета от храсталаци. Тревата не беше нито висока, нито гъста и в резултат на това хората, които вървяха пеша, не се измориха бързо, макар да бяха принудени да не изостават от енергично крачещите коне.
В момента се намирах сред пешеходците, защото отстъпих дорестия си жребец на един от моите спътници. Сеньор Пена направи същото и се присъедини към мен, за да си поговорим за предстоящото приключение. След като разменихме мисли на тази тема, разговорът ни се насочи към нашите преживявания в Мексико. При това засегнах неговата национална принадлежност с въпроса:
— Сеньор, вие испански произход ли имате?
— Не — отговори той.
— Предполагам, че сте немец.
— Само предполагате? Можехте да го знаете и със сигурност.
— За това е необходима проницателност, каквато може би не притежавам. Все, пак мисля, че сте немец, но можех само да го предполагам, защото по този въпрос в Мексико мълчахте като риба.
— Тогава си имах основателна причина.
— Мога ли да науча каква?
— Да, защото сега няма защо да мълча. Тук съм известен като прилежен събирач на кора от хининово дърво и златотърсач. Тръгнах за Мексико именно като златотърсач, но не исках да се разбере. Между тогавашната група, към която се присъединих, имаше един човек, който наистина не ме познаваше лично, ала знаеше както името ми, така и някои други неща за мен, понеже беше живял доста дълго в тукашния юг. Видях се принуден да крия немското си потекло и затуй си присвоих испанско име.
— Но поне към мен можехте да бъдете откровен!
— Не. Вярно, че не бяхте златотърсач и нямаше защо да се опасявам от някаква конкуренция, но колко лесно можехте да ме издадете с някоя необмислена дума.
— Сигурно сте имал страшно основателни причини да постъпвате толкова предпазливо.
— Наистина.
— Вероятно сте имал предвид някое златно находище, а?
— Да, имах. Не е важно по какъв начин го бях научил, накратко, бяха ми описали една местност, където много вероятно можеше да се намери златна мина. По тази причина тръгнах за Мексико и се присъединих към онези хора, които по време на своето пътуване щяха да минат през въпросната местност. Естествено не им разкрих намеренията си, иначе всички щяха да се лепнат за мен.
— И имахте ли успех?
— По-голям, отколкото бях очаквал. Докато преминавахме през въпросната местност, по срещащите се из нея геоложки формации още от пръв поглед разбрах, че пътуването ми няма да е напразно. Яздих заедно с групата още един ден, а после през нощта тайно изчезнах, за да се върна обратно. След тридневно търсене най-сетне открих жилата, която несъмнено бе изключително богата. Прикрих мястото с пясък и дребен чакъл, метнах се на коня и тръгнах да търся купувач за моето откритие.
— И намерихте ли го?
— Много бързо. Заведох го в планините и му показах находището. Той беше познавач и веднага разбра каква печалба го очаква. Отначало ми предложи да започнем експлоатацията на златната мина в съдружие, но понеже се канех отново да се отправя към страните по Ла Плата и не можех да приема предложението му, той откупи от мен находището. Получената сума е повече от достатъчна, за да ми осигури безгрижно бъдеще.
— Тогава ви поздравявам най-сърдечно. Но как си избрахте тъкмо името Пена?
— Защото в превод то отговаря точно на моето немско име.
— Значи навярно се казвате Кумер[4], а?
— Да.
— Е, в такъв случай ми се вижда излишно да разговаряме на испански. Хайде да минем на немски!
— С най-голямо удоволствие. Навремето в Мексико с голяма радост щях да се обърна към вас на родния ни език, но както вече споменах, го смятах за непредпазливо.
— Мога ли да ви попитам от коя част на Германия произхождате?
— Защо не? Прусак съм.
— От коя провинция?
— Силезия. Роден съм в Бреслау.
Естествено заговорихме за нашето общо отечество и така часовете минаваха неусетно.
Междувременно на два пъти сменяхме конете, а ето че вече се смрачи. Това обаче не ни пречеше особено много, понеже Пена бе отличен водач, но дори и в някой случай да се беше поколебал, то Гомара винаги бе в състояние да му помогне.
Вярно, че пътят и за двамата бе непознат, ала те знаеха посоката и тъй като добре умееха да използват особеностите на терена, нямаше защо да се опасяваме, че ще се заблудим.
Лека-полека тревистата равнина измени облика си и храсталаците започнаха да се мяркат все по-често. Появиха се и дърветата, но те растяха толкова нарядко, че почти не ни създаваха пречки. Теренът бе съвършено равен и никак не ни затрудняваше. Единствените препятствия бяха лагуните, които трябваше или да заобикаляме, или да прекосяваме на по-плитките и тесни места. Помагаха ни звездите по небето, а по-късно щеше да изгрее и луната.