Той изведнъж млъкна, понеже забеляза, че баща му отвори очи. Като че гласът на сина вля нови сили и живот в тялото на сендадора. Очите му пак заблестяха и се оживиха. Погледът му бързо ни обходи, после се спря по-продължително върху монаха, който все още държеше кипутата в ръка и най-сетне се впи в лицето на сина му.
— Ела по-близо — каза той. Синът му коленичи до него.
— Приближи ухото си до устните ми! Не мога да говоря високо.
Синът се подчини. Старият му зашепна нещо съвсем тихо.
Сметнах, че най-елементарната човечност ми повелява да не им преча, но както скоро ни беше писано да разберем, извърших голяма грешка, понеже казаното от сендадора е било всичко друго, но не и последно сбогом. Синът само слушаше. Изобщо не проговори. Накрая, в знак на съгласие и някак смирено той кимна с глава, стисна ръката на баща си и се изправи.
— Господине — каза ми той, — както научавам, нашите кипута са в ръцете ви. А знаете ли, че без скицата те пет пари не струват?
— Нито знам, нито го вярвам.
— Мога да ви дам скицата.
— И какво ще искате за нея?
— Да ни освободите и да получим половината от съкровището, което ще намерим.
— Нямам право да ви обещавам подобно нещо, понеже съкровището не е мое.
— Значи отказвате?
— Да. Не мога да ви обещая и свободата. Особено баща ви на всяка цена трябва да се яви пред съдията.
Синът на сендадора направи такава физиономия, сякаш разбираше, че всичко е загубено и се примиряваше със съдбата си.
— Сеньор, вие сте жесток човек! Никой не ви е упълномощил да ни съдите. Погледнете надолу към бездната, зейнала толкова близо край нас! Погледнете надолу и ми кажете дали…
Този хитрец беше добре пресметнал всяка своя дума. Всички ние помислихме, че се изразява образно и когато спомена за бездната, неволно отправихме погледи към пропастта. А тъкмо това беше целта му, защото се канеше да избяга в противоположната посока. Той не довърши мисълта си, светкавично изтръгна кипутата от ръката на застаналия съвсем наблизо монах, блъсна настрани намиращите се зад него двама чиригуаноси и с големи скокове се втурна към пътеката между скалите, водеща надолу към солената лагуна.
Повечето от нас бяха толкова изненадани, че отначало дори и не помислиха да преследват беглеца. Извиках им да внимават какво прави старият и хукнах подир младежа.
Най-важното беше да му попреча да яхне някой от намиращите се долу коне. Той имаше преднина от около четирийсет крачки и естествено бях любопитен да разбера кой от двама ни бе по-добрият бегач. До първия завой бях скъсил разстоянието десетина крачки, а до следващия — вече с двайсетина метра. Когато най-сетне изскочи долу от пътеката на открито, беглецът беше на не повече от десетина метра пред мен. Той не се обърна нито веднъж да хвърли поглед назад, ала чу, че съм наблизо. Намерението му бе да се добере до конете, ала навярно разбра, че ще осуетя плановете му. Продължеше ли да тича покрай брега, само за минута-две щях да го догоня, защото долавях запъхтяното му кажи-речи задавено дишане, докато моите дробове работеха леко и свободно. Синът на сендадора бе твърде посредствен бегач. За него имаше един-единствен шанс — да се втурне по солената кора на лагуната. Ако нямах куража да стъпя на нея и ако тя издържеше тежестта му, той сигурно щеше да стигне до отсрещния бряг преди мен. Голямата възбуда и страхът му придадоха смелост и младежът скочи от брега върху не дотам стабилната солена кора. Аз не продължих подир него. Не само съм вървял, ами даже съм и яздил по солената кора на тунезийските езера[31] които са сто пъти по-опасни от една такава малка боливийска лагуна. Не че ме беше страх да последвам примера му, но просто имаше друг начин по-лесно да го заловя. Затичах се към моя кон, метнах се на седлото и препуснах по брега около лагуната. Пеша нямаше да успея да пресека пътя му, но на кон това никак не беше трудно.
Естествено, докато галопирах, не го изпусках из очи. Ако добре познаваше качествата на солената кора, за него не съществуваше изобщо никаква опасност. Също както при леда, така и при солената кора най-опасните места се отличават по своя цвят. Те просто трябва да се избягват. Впрочем солта е значително по-еластична, отколкото обикновено се мисли.
През дъждовния период лагуната е била изпълнена с вода до краен предел, но после голяма част от водата се е изпарила, солената кора се е слегнала и затова на много места покрай брега се беше натрошила. В момента по брега бяха останали много отделни буци, плочи и по-малки парчета сол, между които се виждаха тесни ивици от дъното — къде вече изсъхнали, къде все още мочурливи. Но по-навътре започваше водата, покрита със здрава непокътната кора.