— Сеньор, без вас сега щях да съм там на дъното. Кажете ми как мога да ви се отблагодаря!
— Станете свестен човек и не се отплащайте на мен, а на онези, на които преди сте вършили злини!
— Така ще направя. Но и вие трябва да почувствате моята благодарност. Ще ви върна кипутата. Той бръкна в джоба си.
— Но те бяха в ръката ви, когато пропаднахте под солената кора — подхвърлих аз.
— В ръката ли? — разочаровано попита младежът. — О, desdichado de mi![32] Наистина, значи съм ги изпуснал във водата!
— И никога никой няма да може да ги извади!
— Но скицата, скицата, ако я имате, тогава ще… къде е коланът ми?
— И той е в езерото.
— О, Боже! В него бях скрил скицата.
— Значи и тя изчезна, така ли?
— Изчезна, загубена е! Какво ще правим? Трябва да я имате. Трябва да я намеря, пак ще отида там!
Той скочи на крака и се приготви отново да тръгне по соленото езеро.
— Стойте тук! — заповядах му аз. — Нищо няма да постигнете, поне сам не можете нищо да направите. Възможно е да успеем само ако всички обединим усилията си. Трябва да отстраним солената кора и после да търсим. Ще са ни необходими лодки и инструменти, с каквито не разполагаме. Може би ще ни хрумне и нещо друго, ще ни дойде някаква идея. Ще размислим. А сега елате да отидем при баща ви!
Той не се възпротиви и тръгна с нас. Ние дори и не помислихме да го връзваме. Бяхме убедени, че няма да прави друг опит да ни избяга. Не е нужно да разказвам какво чух от моите спътници за дръзкото си решение да препусна по кората от сол. Това обаче в никакъв случай не беше кой знае какво геройство, а най-много рисковано начинание, каквото всеки човек понякога предприема. Когато се озовахме горе на площадката сред скалите, бях посрещнат от чиригуаносите и тобасите с такива погледи, които ясно ми показаха колко силно впечатление им бе направила постъпката ми. Малко повече кураж и така човек лесно си спечелва уважението на тези хора.
Сендадорът пак беше седнал на земята. Очите му блестяха, но бе трудно да се каже дали от радост, или от вече проявяващата се треска. Той хвана ръката на сина си, дръпна го да седне до него и го накара да му разкаже случилото се. Ние се оттеглихме малко назад, защото вече не беше толкова важно да чуем онова, което щяха да си кажат двамата. Бях напълно убеден, че сендадорът ще е дваж по-разгневен, първо, понеже, осуетявайки бягството на сина му, за малко не го погубих и второ, защото навярно смяташе, че съм виновен за изчезването на кипутата и скицата.
Тази загуба бе за всички ни твърде болезнена. Не един и двама измежду нас тайничко се бяха надявали, че откриването на съкровището щеше да им донесе и на тях някаква изгода.
Колко се учудих, когато сендадорът ме повика заедно с монаха при себе си и с тон, какъвто никога не бях очаквал от него, ни каза:
— Сеньори, когато видях сина ми да потъва, в мен нещо се пречупи. Изведнъж ми стана ясно, що за човек съм. Вие мислите, че ме познавате, но съвсем не е така. Знам, че ще умра. Преди това ми се иска да облекча сърцето си и да ви разкажа всичко, което съм извършил. И тъй, чуйте житейския ми път!
— Не — спрях го с рязко движение на ръката. — Ако Провидението е решило, че сега трябва да умрете, последните ви часове или мигове не бива да се посвещават на мирски лица за светски работи, а единствено на Бога. Ето тук е нашият добър брат Иларио. Той е Божи служител. Доверете му всичко, което ви тежи на сърцето, и ще получите от него истинската утеха.
— Прав сте. Но най-напред ми кажете дали ми прощавате!
— От цялото си сърце.
— Какво ще правите с моя син?
— Нищо. Може да си отиде когато и където поиска. Надявам се никога да не забрави доказателството, което получи тук, че Бог е справедлив, но и безкрайно милостив! Аз си имах работа само с вас и не мога да бъда негов съдия.
— Тогава, ела по-близо, сине мой, подай ми ръката си и чуй какво ще ти кажа! Ужасно е, когато се наложи на един баща да говори на детето си така, както сега трябва да ти говоря. Но аз съм вършил грехове пред очите ти, много съгреших и към теб, като те поведох по пътя на престъплението. Разкаянието ми може да събуди в мен надеждата за Божието милосърдие, ала няма да обезщети хората, пострадали от престъпната ни дейност. Именно това ще бъде твоя задача. Ще изпълниш ли последното ми земно желание?
Сендадорът беше голям, закоравял и дързък грешник, но когато го чух да говори така, думите му дълбоко ме трогнаха. Изживеният смъртен страх за живота на сина му наистина бе стопил леда, сковал сякаш завинаги сърцето му. Той не приказваше гладко и съвсем свързано, а бавно, трудно и с чести паузи, защото от време на време дъхът му секваше. Несъмнено някои от вътрешните му органи бяха разкъсани и големите усилия, с които превъзмогваше страшните си болки, бяха причина челото му да се покрие с едри капки пот. Въпреки това гласът му звучеше благо, като на любяща майка. Да, действително, какъв човек, съпруг и баща можеше да излезе от този мъж, ако не беше тръгнал по престъпни пътища! Навярно никога не беше разговарял със сина си по такъв начин и тъкмо затова думите му оказаха върху него толкова дълбоко въздействие. Устните на младия човек затрепериха, гласът отказа да му служи. В отговор той можеше само да кима с глава и да стиска ръката на баща си.