— Ти си богат — продължи сендадорът. — Знаеш къде е скрито цялото ни имущество, но ти знаеш също, че то не е придобито по честен начин. Върни го на хората, от които го отнехме! И ако искаш с нещо да допринесеш за душеспасението ми, като превърнеш Божия гняв в милосърдие, то отсега нататък тръгни по пътя на праведните хора, от който те отклоних. Вече вярвам във вечната любов и в Божията милост. Знам, че Бог може да ми прости, но дори да попадна сред осъдените на вечно проклятие, аз ще понасям по-леко наказанието си, ако някога видя, че се намираш между блажените. А сега ми кажи най-искрено и без да ме щадиш, желаеш ли да станеш по-добър човек от баща си, който те поведе по пътя на изкушението?
Той погледна боязливо сина си право в очите. Младежът не можеше повече да се владее и да сдържа чувствата си. Той притисна баща си до гърдите, целуна го и задавен от сълзи, отговори:
— Ти знаеш, че често нямах желание да върша онова, което искаше от мен. И когато там, долу, водите на лагуната ме погълнаха, макар и само за миг, преди да изгубя съзнание, в мен проблесна истината. Но това бе само един кратък миг на голямо и ясно прозрение, прозрението, че не заслужавам да живея. Отсега нататък обаче ще заслужа правото да живея. Обещавам ти, заклевам ги се!
По лицето на баща му се изписа голяма, искрена радост. Той стисна ръката на сина си и го помоли:
— Познавам те и съм сигурен, че ще удържиш на думата си. А сега се отдръпни! Трябва да говоря с монаха.
Аз също се отдалечих, ощастливен от мисълта, че един блуден син, една със сигурност смятана за загубена душа се канеше да се завърне при своя Създател. Имах чувството, че се намирам в катедрала и съм коленичил пред Светото разпятие. Затова желанието на останалите да отидем да потърсим изгубените кипута никак не хармонираше с обзелото ме настроение. Но нямаше как да се измъкна. Решихме внимателно да огледаме солената кора и да видим дали все пак шнуровете не са паднали нейде наоколо. Възможно бе младият Сабуко да ги е изпуснал, преди да потъне. А също така не беше изключено и коланът му да се намира върху солта.
Спуснахме се надолу. Само брат Иларио остана при сендадора, за да му даде последна утеха. Младият Сабуко заяви, че е готов пак да стъпи върху солената кора на лагуната. Пожелах да го придружа, а и Пена се включи в рискованото ни начинание. Но всичко бе напразно. Не видяхме повече изгубените предмети и щем не щем стигнахме до убеждението, че при дадените обстоятелства всякакво търсене под кората от сол е абсолютно невъзможно. Бяхме принудени веднъж завинаги да се откажем от съкровищата на инките! Ха! Та нали има и други съкровища, които са по-ценни и нито ръжда ги разяжда, нито молци ги ядат.
Ето че към нас се присъединиха и постовете на чиригуаносите, които бяхме пуснали да си вървят. Бяха ни наблюдавали и разбрали, че няма от какво да се боят. Нарочно гледахме да се позабавим повечко и се върнахме горе на площадката едва след около два часа. Сендадорът спеше. Монахът седеше до него. Когато хвърлих въпросителен поглед към брат Иларио, със своя обичаен сериозен и дружелюбен тон той каза:
— Сендадорът наистина се разкайва, а Бог не се гневи вечно.
По изражението на лицето на заспалия Сабуко си личеше, че последните минути от живота му изтичаха. Смъртта оставяше вече своя отпечатък върху чертите му. Ние насядахме наблизо и започнахме тихо да разговаряме. След известно време той се събуди и със съвсем отпаднал глас поиска пак да види сина си.
— Прости ми! Дръж на думата си и стани благочестив човек! — тихо промълви той с цената на големи усилия.
Започнахме да се молим. Индианците последваха примера ни. След десетина-петнайсет минути сендадорът посочи към гроба на убития от него човек и прошепна: