Така яздихме с часове във вечерния сумрак, докато се натъкнахме на нещо като широк улей, издълбан в земята. Щом го видя, Пена радостно възкликна:
— Това е пътят към Кръста във вековния лес. Значи не съм се заблудил.
— Път ли? — попитах аз. — Прилича ми по-скоро на речно корито.
— И наистина е такова. Когато по време на дъждовния период от планините неудържимо се спуснат буйните води, те се разливат надалеч из равнината. На по-дълбоките места се образуват притоци на река Саладо, които на подходящи места вливат водите си в главната речна артерия. В момента се намираме пред един от споменатите притоци.
— Нима оттук могат да минават волски коли?
— Разбира се. Това речно корито предлага кажи-речи единствената възможност да стигнеш с кола до Кръста. Естествено сега ще я използваме.
— Не мислите ли, че така ще се натъкнем на сендадора?
— Не, защото сме го изпреварили. Вече е зад нас.
— Това би било чудесно, понеже ще стигнем при Кръста преди него. Колко път имаме още до там?
— По-малко от час.
— Хм-м! Искаше ми се да бях огледал местността, защото е много вероятно точно там да се видим принудени да се бием. А в такъв случай винаги е от полза подробно да си запознат с околностите.
— Е, на мен са ми познати и мога да ви ги опиша. Според мен преди много години там е имало манастир, понеже все още се виждат порутени зидове, а преди време открих дори входа към сводест зимник.
— Тогава тази постройка наистина е издигната от белите, тъй като местните индианци не строят сводове. Местността прилича ли на тукашната? Има ли гора?
— Там се издига хълм, покрай чието подножие се вие това речно корито. Склоновете му са обрасли с дървета, а горе на върха са развалините, за които вече споменах. На най-високата точка, която гледа надолу към реката, се извисява Кръстът на вековния лес.
— Има ли нагоре по хълма път, който може да бъде използван от волска кола?
— Не, сендадорът сигурно ще спре с колите долу в подножието на хълма.
— И точно там ще го чакат индианците. Предполагам, че няма да стоят на открито, а ще се скрият.
— И аз мисля така. Те няма да предприемат нападението, преди да са разговаряли със сендадора.
— Следователно той ще ги потърси, за да им съобщи, че коварният му план срещу мъжете се е увенчал с успех и че те вече могат да вземат жените и децата. Навярно индианците ще се скрият горе на хълма между развалините.
— И аз съм убеден в това, дори ми се струва, че мога да се закълна.
— Тогава не бива да се приближаваме до самия хълм, защото ще ни забележат. Може би индианците са разставили постове.
— Не ми се вярва. За тях няма нито повод, нито причина да го направят. Та нали очакват само волските коли с жените. Друго щеше да е, ако се опасяваха от появяването на отряд въоръжени воини. Мисля, че са се скрили сред развалините, а може би дори и в избата, и най-спокойно изчакват идването на сендадора, за да вземат своята плячка.
— Навремето огледахте ли внимателно сводестия зимник?
— Естествено. Човек никога не знае кога и как доброто познаване на подобно място може да му бъде от полза.
— Голям ли е?
— Ако застанат плътно един до друг в него, ще се поберат двеста души.
— Колко входове или изхода има?
— Точно това се опитах да разбера преди всичко друго. Ала въпреки положените усилия, намерих само един вход. По-рано надолу са водили стъпала, които отчасти са разрушени. Следователно входът не прилича на нормално стълбище, а по-скоро на спускаща се надолу подземна галерия.
— Как ми се иска червенокожите да са там! В такъв случай би било лесно и съвсем безопасно да ги обезвредим, докато при други обстоятелства схватката щеше да е неизбежна. А заради отровните стрели тя крие за нас огромна опасност. Но засега нищо определено не може да се каже. Първо трябва да видим как стоят нещата.
Пресъхналото речно корито действително приличаше на горе-долу удобен път, по който се изкачвахме нагоре малко повече от час. Когато Пена ни съобщи, че хълмът се намира най-много на около петстотин крачки пред нас, ние спряхме. Другите се оттеглиха между дърветата, където притихнаха в очакване на завръщането ни, а аз и Пена тръгнахме на разузнаване. Полагахме големи усилия да не вдигаме никакъв шум. Не ни беше трудно, понеже по пътя ни нямаше нито камъни, нито пясък. Придържахме се отстрани на речното корито, като вървяхме съвсем близо покрай първите дървета.