— Човече, аз ви подслушах. Ако продължиш да говориш за лъжи, значи ме обиждаш, а аз нямам никакво желание да търпя подобно нещо от теб!
— Кой сте вие, та се осмелявате да се обръщате към сендадора на «ти»?
— Аз съм каскарилерото Кумер, ясно ли е?
Щом сендадорът чу това име, по суровото му лице все пак пробяга израз на уплаха.
— Карамба! — извика той. — Немският каскарилеро!
— Да. И изобщо не си мисли, че пред себе си имаш хора, които ще успееш да излъжеш. Ей тук седи един достопочтен господин. Можеш ли да отгатнеш кой е той?
Сендадорът внимателно огледа монаха. Дали го познаваше, или пък се досети от външността му, но така или иначе отговори:
— Брат Хагуар!
— Вярно! Той не е човек, който ще се остави да го пратиш за зелен хайвер. А до него е седнал сеньорът, от когото Гомес те предупреди да се пазиш.
Сега вече пленникът ми отдели по-голямо внимание.
— Немецът ли е? — попита той.
— Да. Той може да надникне и в най-скритото кътче на сърцето ти. Даже и да успееш да ни заблудиш нас, останалите, него няма да измамиш. За себе си той вече те е осъдил. Но тук се намират и други хора. Навярно няма да се зарадваш на срещата си с тях. Познаваш ли този мъж?
При тези думи той посочи Гомара. Сендадорът огледа и него. Изглежда чертите му се видяха познати, ала той не успя да си припомни точно кой е застанал пред очите му. Затова каза:
— Не го познавам…
— Чакай! — прекъсна го Гомара. — Сега аз искам да разговарям с него!
— Недейте, мълчете! — помолих го аз.
— Защо? Нима не бива да знае с кого си има работа?
— Засега още не. Ще навредите и на себе си, и на плана…
— Ще навредя ли? — прекъсна ме той. — Нека! Нищо няма да ми попречи да кажа на това чудовище какво го очаква.
И обръщайки се отново към сендадора, без да се съобразява с направения от мен знак, той продължи:
— Значи си спомняте, че сте ме виждал, нали?
— Възможно е — отвърна пленникът.
— Беше горе в планините, в Пампа де Салинас. Щом чу тези думи, тъмната кожа на сендадора придоби пепеляв цвят. Той не отговори.
— Познавате тази пампа, нали? — попита Гомара. — И знаете, че там бе извършено убийство!
— Възможно е, но какво ме засяга?
— Нима може да не засяга убиеца?
— Сеньор, убиец ли ме наричате?
— Да, защото сте такъв. Вие убихте брат ми.
— Аз? Вашия брат? Изглежда тук се разиграва някакъв театър с мен! Не познавам нито вас, нито вашия брат!
— Припомнете си де! Веднъж се срещнахме горе над Салина.
— Че кой може да си спомни за нещо, което става толкова често.
— Сега ще чуете и по-големи подробности. Вие продължихте да яздите и по-надолу се натъкнахте на брат ми.
— Това нищо не ми говори.
— Той се е появил тъкмо когато сте се канели да заровите кипутата.
— Кипута ли? — възкликна сендадорът вече истински изплашен.
— Да, кипутата, които бяха поставени в една бутилка.
— Откъде знаете всичко това?
— Знам го, защото оттогава често съм бил горе в планините и съм разравял скривалището, за да се убедя, че бутилката е все още там.
— Valgame Dios![5]
— Да, изплашихте се, нали?
— Не, не съм се изплашил — отвърна сендадорът. — За пръв път чувам подобна история!
— Тъй ли? За пръв път значи? А за пръв път ли чувате, че сте застрелял брат ми, за да не може да издаде тайната ви?
— Нищо не знам за това!
— А че след като сте го помислил за умрял, сте продължил ездата си надолу до скалите край Салина, където отново сте закопал бутилката?
— Сеньор, навярно искате да съчините цял роман, а?
— Не, нищо не съчинявам, а говоря самата истина. Със собствените си очи ви наблюдавах. После често посещавах мястото и копаех, за да разбера дали пак сте идвал. Напразни останаха усилията ми отново да се срещна с вас. Е, тъй като сега ви спипахме, ще си получите наградата! Сигурен съм, че няма да ми избягате. Можете да ми вярвате!
Изглежда сендадорът не се чувстваше особено приятно. Той поклати глава, лицето ми придоби изражението на обидена невинност и каза:
— Сеньор, сбъркал сте ме с някой друг и продължавате да ме бъркате. Видял сте друг човек, който навярно прилича на мен.
— Изобщо не ви вярваме. Пригответе се да посрещнете смъртта! Брат Хагуар ще се помоли заедно с вас. После ще умрете. Твърдо съм решил да ви застрелям още при първата ни среща. Днес се срещаме за пръв път и ще удържа на думата, която дадох сам пред себе си.
Той му обърна гръб. Постъпката му никак не ми хареса. С това, че се раздрънка, Гомара много ми обърка сметките. Та нали сендадорът не биваше да дори да подозира, че между нас се намира свидетел на престъплението му, който имаше кръвно отмъщение срещу него. А щом като веднъж го беше узнал, бяхме принудени да се откажем от намерението си да яздим заедно до Пампа де Салинас. Но на мен страшно ми се искаше да видя скиците и кипутата. Гомара бе извършил тази голяма грешка и нямаше причина да мълча повече и за останалото. Може би под страшната тежест на обвиненията ни сендадорът щеше да стане значително по-мек и отстъпчив. Ето защо взех думата и му казах следното: