— А кой ще говори от името на вашата група? — попита Гомара.
— Брат Иларио. Той ще съумее да защити становището ни.
— Добре, останете с йербатеросите да пазите избата. Ние ще се спуснем долу и ще вземем този тип с нас.
— Но тогава неколцина ще трябва да го носят. Нали е вързан.
— И през ум не ни минава! На всичко отгоре и да го носим! Нека върви сам. Ще му развържем краката и ще го заобиколим с хора от всички страни. Няма да ни избяга.
Той се наведе и развърза ремъка от краката му. После помогна на сендадора да се изправи и продължи:
— Ръцете му все още ли са здраво вързани на гърба? Я да проверим.
Той огледа ремъка. Това бяха много критични мигове. Ала сендадорът толкова добре опъваше двата му края с ръцете си, че Гомара със задоволство отбеляза:
— Е, кажи-речи се е врязал в месата му, няма начин да го развърже. И така, напред, момчето ми!
Той го хвана за десния лакът и накара Пена да го улови за лявата ръка. Така те го поведоха надолу, но не към смъртта му, както си мислеха, а към свободата. Проследихме ги с поглед, докато тъмната нощ ги погълна и зачакахме олелията, която неминуемо щеше да се вдигне при бягството на сендадора.
Не мина много време и ето че дочухме едно пронизително: «Alto ahi, picano — стой, негоднико!» Този вик бе последван и от други, а след това доловихме шум от голяма бъркотия и безразборни крясъци на гняв и уплаха. Шумоляха храсталаци. Пращяха клони и съчки. Топуркаха бързи стъпки.
— Избяга, свободен е! — обади се Монтесо. — Дано не успеят пак да го заловят.
— Ако го допусне, ще заслужава направо бой. Нека почакаме!
След известно време при нас дотичаха монахът и Гомара.
— Сеньор — още отдалече извика Гомара. — Сендадорът изчезна!
— Вие с всичкия ли сте си? Та нали беше вързан и вие двамата с Пена го водехте!
— Да, просто човек да не повярва, но веднага щом развалините останаха зад нас, той се изтръгна от ръцете ни и офейка.
— Това е вече прекалено! Да допуснете такъв престъпник да ви избяга! Де да бях дошъл с вас! Но човек не може да бъде навсякъде.
— О, и на вас щеше да ви офейка!
— Сигурно не, понеже нямаше да го водя просто ей тъй за ръката, а щях да го вържа за себе си.
— Да, така трябваше да направим. Ето че сега изчезна!
— Накъде ли е поел?
— Че кой знае!
— Но нали сигурно сте чули в каква посока е побягнал!
— Абсолютно нищо не чухме! Самите ние вдигахме такъв шум, че не беше възможно да доловим каквото и да било друго.
— И това не е било особено умно от ваша страна. Трябвало е да останете най-спокойно по местата си и внимателно да се ослушате.
— Е да, сега е лесно да ни се дават добри съвети, но ако бяхте дошъл с нас, също щяхте да се развикате.
Той отново хукна в обратна посока като силно крещеше и подвикваше. А монахът седна при нас и поиска да му обясним как стоят нещата. Той одобри поведението ни и допълни:
— Нито сме му началници, нито пък съдии. Ако се намирахме близо до някое селище, щях да предложа да го предадем на правосъдието, ала тъй като това е невъзможно, сме принудени да го пуснем да си върви. Убеден съм, че няма да избегне наказанието си.
— А съгласен ли сте да се срещнем с него и заедно да отидем до Пампа де Салинас?
— Да. В името на нашата цел ще трябва да се примирим с присъствието му. Убеден съм, че убитият падре е искал да предаде кипутата и скиците на своя манастир, който всъщност е бил ограбен от сендадора и ние ще се помъчим да му възстановим загубеното. Учудвам се, че индианците се държат толкова тихо и спокойно. Изглежда изобщо не чуват виковете, иначе не е изключено да опитат някой пробив.
— Нито един от тях не се осмели да се покаже на изхода.
— О, напротив. Видях един, който сякаш разузнаваше. Той сигурно е забелязал сендадора, защото негодникът тъкмо се беше надигнал и седнал.
— Защо не ни казахте?
— Защото щяхте да стреляте по този нещастник, а на мен ми е жал за тях.
— Щях да стрелям само в случай, че намеренията му са били опасни за нас. Впрочем сендадорът почти непрекъснато надаваше ухо към избата. Не ви ли направи впечатление.
— Да. Изглеждаше сякаш очаква помощ оттам.
— И на мен ми се стори така, още повече че някои от думите му навеждат на предположението, че не е кой знае колко разтревожен за живота и свободата си. Даже съвсем открито ни каза, че не бил чак толкова безпомощен колкото сме си мислели.
— Да не би избата да има и друг изход?