— Ще изчакаме някой кораб или сал, който ще ни пренесе.
— Така можем да изгубим много време. Не, ще говорят с полковника и с тукашния комендант. Дано ни предоставят няколко плавателни съда, с които да се спуснем по Рио Кориентес, да навлезем в Парана и да спрем на отвъдния й бряг. Така ще спестим много време.
— Прав сте, сеньор. Уверявам ви, че отлично познавам местностите. Големите блата по бреговете на Парана не само забавят ездачите, но са и извънредно голяма опасност за тях. Обаче на мен ми е известен тесен и дълъг залив на единия бряг на Парана, който се врязва далеч навътре в сушата. Намерим ли лодки, можем да ги използваме, за да се промъкнем покрай заблатените райони.
— Значи той представлява нещо като «бейън», както наричат на север такива мъртви речни ръкави, така ли? Много добре! Но и сам разбирате, че не бива посред нощ да будя двамата господа, с които искам да говоря. И тъй, ще ни почакате ли?
— При тези обстоятелства — да. Естествено при условие, че действително тръгнете с мен.
— Във всички случаи. Трябва да намерим сендадора и понеже той се е отправил към онези поселища, ние ще го последваме. Но как изглежда пътят, който трябва да изминем дотам? Много ли е труден?
— Озовем ли се веднъж отвъд Парана и нейните блата, вече не е. Там, където тече река, има, разбира се, мочурища и голяма влага, както и обширни гъсти гори. Ще видите и значителни пространства, където няма нищо друго освен пясък и само пясък. Но ще минете и през великолепни тревисти равнини, осеяни тук-там от красиви горички. Най-важното е, че ще имате водач, който познава всички местности.
— Е, навярно ще го намерим във ваше лице, а?
— Да. Обаче още по-опитен е моят братовчед Гомара, когото ви препоръчвам. Е, вярно, че най-добрият и най-ловкият е Херонимо Сабуко. Откриете ли го, той ще ви преведе през цялата Чако, без дори да разберете колко е опасна за всички чужденци и особено за белите.
— Защо пък тъкмо за белите?
— Защото не са свикнали на климата и скоро ги хваща треската. И освен това, защото за тях съществуват и други далеч по-големи опасности.
— Какви? Диви животни ли?
— Да. Ягуарът е опасен.
— Ами, не ни е страх от него. Но вие споменахте и за диви хора, които несъмнено са по-опасни от ягуарите.
— Диви хора ли? Естествено имате предвид нас, индианците. Наистина ли сте на мнение, че трябва да бъдем смятани за диваци?
— Лично за вас самия и дума да не става, обаче мислите ли, че например арипоните би следвало да се причисляват към високообразованите народи?
— Не, но кой е виновен, че вече не сме онова, което бяхме по-рано? Кой ни прогони от местата, където живеехме преди, тъй че сега сме принудени да живеем из пущинаците? Но ето че и тях се канят да ни отнемат. Нима нямаме основание да мразим белите? Нима не трябва да се защитим от тях, когато непрекъснато ни притискат от всички страни така, че дори в дивата Чако не ни оставят на мира?
— Може би сте прав. Признавам, че имате причина за озлоблението си. Но начинът ви на защита с грабежи и убийства е типичен за истинските диваци.
— Сеньор, в коя война няма грабежи и убийства? Дайте ни вашите оръжия и вашите предимства и ние ще можем да се защитаваме иначе. Но дотогава сме принудени да си служим с оръжията, с които разполагаме.
— Не е ли ужасно да нападаш хора, за да ги убиеш, или да ги отвлечеш из дивите пущинаци, за да поискаш после огромен откуп срещу свободата им?
— Да, ужасно е, сеньор! Но кой го прави? Кой го направи пръв? Кой ни показа този начин за водене на война?
— Да не би да са белите?
— Какво, не го ли вярвате? Ами тогава припомнете си настоящия пример! Сендадорът е повел да прехвърли през Парана цял многоброен отряд от бели. Тези хора искат да се доберат до Рио Саладо, която е наша. Искат да живеят на нашите земи, да търсят по тях йерба и да секат горите, а те са също наша собственост и без тях не можем да живеем. Това не е ли нападение? Нима са ни питали за разрешение? Ще ни заплатят ли всичко, каквото вземат? Реката, горите, йербата, дърветата? Няма! И ако започнем да се съпротивляваме срещу този грабеж, те ще вземат оръжията си и ще употребят насилие. Никому няма да кажат колцина от нас ще убият. А ако все пак някога го споменат, ще го направят само за да се похвалят. Сеньор, прав ли съм, или не?
Позабавих отговора си, понеже нямаше как да не му дам право. Затова той продължи:
— И така ако ще говорите за грабежи и убийства, обвинявайте белите, а не нас. Те са нападателите, а ние само се защитаваме.
— Но нима човек се защитава като отвлича жени и девойки?