— Ще дойда. Ако искате, сега ще уведомя моите воини, а после ще се върна тук като ваш пленник.
— Не, Гомес, не го искам. Уведомете двамата вождове за нашето споразумение, за да не се тревожат за съдбата си. За съжаление не владея езика им. Ще се отнасяме с тях добре и ще получат предостатъчно ядене и пиене.
Той поговори с кациките и аз видях как угрижените им, изплашени лица просияха. После добавих и следната забележка:
— Ей сега ще се спуснем долу при волските коли, където смятаме да прекараме нощта. Известна ви е волята ни. Ако действате според нея, няма да има от какво да се оплаквате. Лека нощ, Гомес!
— Сеньор, ще останете доволен от нас!
Той се отдалечи. Ние също си тръгнахме, но проявихме по-голяма предпазливост от Пена и Гомара. Освободихме краката на двамата вождове, за да могат да вървят, но около глезените им вързахме по един ремък, който здраво държахме в ръка. Така заслизахме бавно надолу по склона. За ориентир ни служеше светлината на горящите долу огньове.
Може би постъпвах непредпазливо, като проявявах такова доверие към обещанието на индианеца, но просто чувствах някаква твърда увереност, че нито той, нито съплеменниците му щяха да ме измамят. Щом веднъж се бяха примирили с мисълта, че са принудени да се откажат от очакваната плячка, то те сигурно щяха да са радостни да ни превърнат от врагове в приятели.
Когато пристигнахме долу при бивака, заварихме само жените, децата и воловарите. Липсваха мъжете, които все още претърсваха околността за избягалия сендадор, но в тъмната нощ сигурно няма да имат никакъв успех.
Естествено жените бяха вече узнали в каква опасност са били мъжете им, каква участ ги бе очаквала самите тях, както и че за избавлението си трябваше да благодарят единствено на нас. Ето защо те ни посрещнаха с изблик на най-голяма благодарност, която обаче съвсем не се отнасяше до двамата пленени кацики. Напротив, отправиха им такива погледа, които изразяваха всичко друго, само не и дружелюбност. Запознахме ги със сключеното с индианците споразумение, след което отношението на жените към двамата вождове не бе вече толкова враждебно и неприязнено.
Доста време измина, преди да се върнат преследвачите. Идваха един по един. Предпоследен беше Пена, а последен — Гомара. Двамата бяха най-много ядосани от изчезването на сендадора и бяха положили най-големи усилия да го заловят отново. Особено Гомара бе побеснял от гняв.
— В ръцете ни беше! — скръцна зъби той. — Даже го бяхме вързали! Трябваше само да забия ножа си между ребрата на убиеца на моя брат и щях да отмъстя за убийството. Ето че сега ни избяга! Сеньор, вие сте виновен за това!
Думите му бяха оправени към мен. Ето защо с тон на най-голямо учудване го попитах:
— Аз ли? Откъде накъде ви хрумна тази напълно безпочвена мисъл?
— Знаете го не по-зле от мен и от останалите. Вие сте голям човеколюбец, който не е в състояние да направи нещо лошо дори и на най-отчаяния негодник. Ако зависеше от мен, щях на часа да пронижа с ножа си този изпечен мерзавец. Но вие искахте да се отнасяме с този тип като към най-почтения човек в света и ето резултата от една подобна глупост — избяга ни.
— Не ми се ще да споря с вас, Гомара, защото в момента сте възбуден. Но щом говорите за извършена глупост, трябва да ви кажа, че няма да ви разреша да давате подобни оценки на начина, по който постъпвам. Ако ме смятате за глупак, единственото, което мога да ви посъветвам, е да си потърсите някой по-умен спътник, с когото ще успеете по-бързо и по-лесно да постигнете целите си, отколкото с мен. Или пък действайте сам! Не ви принуждавам да пътуваме заедно.
Той се накани да ми даде някакъв гневен отговор, обаче размисли и като мърмореше нещо недоволно под нос, седна край огъня.
Лошото настроение на хората се подсили и от вестта, че бях сключил с индианците мирен договор. Но все пак те го приеха спокойно, без да кажат каквото и да било. Започнаха един на друг да си разказват какво са направили по време на преследването на сендадора. Оказа се, че героичните им дела се изчерпваха с безцелно блъскане в дърветата, от което им бяха излезли цицини по главите, а ръцете и лицата им бяха изподрани от храсталаците, и то без нито да видят, нито да чуят сендадора.
— Вие трябваше да дойдете с нас, сеньор — каза ми Пена. — Тогава все пак може би щяхме да го спипаме.
— Може би? Не само може би, а съвсем сигурно — отвърнах му.
— Ами! — обади се Гомара, който още не беше овладял гнева си. — Защо не участвахте в търсенето, щом сте толкова сигурен в себе си?
— Защото нямаше време — отговори Пена вместо мен. — Нали сеньорът трябваше да остане горе при индианците.