— Сеньор, шегувате се!
— О, не. Споразумях се с него пак да се присъедини към нас.
— И мислите… че ще ви повярвам?
— Да. Седнете, всичко ще ви разкажа.
Той се озова на подканата ми. Но едва бях започнал разказа си, когато Пена бавно се изправи, изтъпанчи се пред мен и през цялото време, докато слушаше, ме гледаше с широко отворените си учудени очи. След като свърших, очаквах, че ще избухне. Ала той пак седна на мястото си със същите бавни движения, както беше и станал, и спокойно ме попита:
— И всички тези сеньори бяха съгласни, така ли?
— До един.
— Тогава съм принуден да мълча и да се подчиня, понеже мнозинството е против мен, но знаете ли, драги земляко, че досега ви смятах за умен човек?
— Само досега ли?
— Да, само до днес! Но вече край! Подобни гадини трябва да бъдат незабавно изтребвани. А това, че сте го освободил, е навярно най-голямата грешка, която сте вършил през живота си.
— Възможно е! И да е грешка, мисля, че мога да поема отговорността за извършеното.
— Несъмнено е грешка. Нима наистина вярвате, че той пак ще ни се мерне пред очите?
— Да. В негов интерес е да ме вземе със себе си до Пампа де Салинас.
— Вас да, но не и нас. В негов интерес е по-скоро да обезвреди всички свидетели на престъпленията му, както и хората, които знаят нещо за тях. Нека напуснем това място колкото е възможно по-бързо, защото съм убеден, че той се скита наблизо, за да ни очисти подло един по един.
— Но нали няма оръжия!
— Ха! Че какво значи оръжия! И една тояга е оръжие, с което може да пречука всеки отдалечил се от останалите. Вземе ли тогава пушката от убития, ще има вече нужното и като нищо ще ни изпрати един по един на оня свят.
— В такъв случай кой ще му разчете скиците и кипутата?
— О, вас ще ви остави жив — но само вас!
— Но тогава ще му е невъзможно да избяга от отмъщението ми, нито ще успее да ме принуди да му бъда в услуга.
— Ами какво ще направите, ако ви нападне или плени и насила ви накара да тръгнете с него?
— Дрън-дрън! Че как ще успее да ме завлече толкова надалеч? Дори и да не ми е възможно сам да се освободя, нали всяка среща с други хора ще бъде за него фатална. Изглежда забравяте, че по-нататък пътят минава през населени местности.
— Които той може да избегне. Трябваше да го задържите в плен дори и ако не сте искал да го убиете. Или щяхме да отидем с него до Пампа де Салинас и да го принудим да ни покаже къде е закопал кипутата и плановете, или щяхме да го предадем на властите, които сигурно нямаше да се церемонят много-много с него.
— Възможно е и да сте прав. Не мога да оборя мнението ви, защото то е просто едно мнение и само успехът или неуспехът ни ще решат дали е правилно, или не. Но стореното — сторено, вече нищо не може да се промени.
— Навярно все още може! Ако действително се окаже толкова глупав или доверчив и се появи при нас, ще го пленим и ще постъпим както ви предложих.
— Няма как, понеже вече му дадох дума.
— Глупости? Не е нужно да спазваш дадената дума, когато става въпрос за някой убиец, за такъв престъпник и опасен човек.
— Трябва да се спази? Стига само така да не се нарушават законите. Обещах му свободата и няма да престъпя обещанието си.
— Е, аз ще ви дам съгласието си, понеже се смятам ваш приятел и не искам да се карам с вас. Но много се съмнявам, че и Гомара ще прояви същата готовност. Поне можете да опитате.
Той ми обърна гръб и не пожела повече да разговаряме. Но аз бях убеден, че нямаше да предприеме нищо против волята ми. Малко по-късно се завърна и Гомара. Но израза на лицето му си личеше, че се намира в отвратително настроение. Другите тайно взеха да ми хвърлят многозначителни погледи, с които искаха да ми кажат, че навярно ме очакваха трудни минути. Гомара гневно захвърли пушката си на земята и каза:
— Нищо! Един дявол знае в каква посока е офейкал този мерзавец. Навсякъде обиколих, всичко претърсих, ала напразно. Е да, отпечатъци от стъпки колко го щеш, ама кои ли са неговите? От яд ми иде да се обеся или отровя, че бях тъй глупав да му позволя да се измъкне! Но вие — обърна се той към мен — умеете да разчитате следи. Вие трябва да търсите. Така сигурно ще намерим истинската диря. Изобщо не разбирам как можете да седите тук толкова спокойно. Все още не сте станали да ни помогнете!
— Имах си друга работа, а и нямах никакво намерение сега да търся беглеца — отвърнах аз.
Брат Иларио, който смяташе, че заради сана му Гомара нямаше да се отнесе с него тъй грубо както с мен, взе думата и накратко му обясни случилото се, а и причините, накарали ни да постъпим по този начин. Гомара стоеше като каменна статуя и не продумваше. На няколко пъти устните му се раздвижиха, но изглежда обзелото го неимоверно вълнение не му позволи да обели нито дума. Лицето му сменяше цвета си. Кръвта така нахлу в главата му, че очите му силно кръвясаха. Ала веднага щом монахът свърши разказа си, темпераментният Гомара избухна: