— Хиляди дяволи! Всичко е станало зад гърба ми! Без да ме попитате за съгласието ми! Брат Иларио, ще ви убия! Или като сте духовник см мислите, че току-така ще ви се размине? Позволили сте на сендадора да избяга. Кръвта му ми се изплъзва. Но затова ще поискам вашата!
Той грабна пушката си от земята и запъна спусъка й. Аз седях с изопнати крака, но още в същия миг присвих единия към тялото си, за да се подготвя светкавично да се изправя, понеже заканата на този избухлив човек беше сериозна.
— Овладейте се! — извика му монахът. — Как можете да говорите за проливане на кръв! Да не се намирате в кланица? Пред вас са застанали хора, а не добичета!
— Все ми е едно дали са хора, или добичета! Искам кръв за кръв и питам кой стои зад този подъл и коварен номер! Сигурно е немецът, който предпочита да прегърне и най-големия негодник, отколкото да го накаже.
Брат Иларио се накани да отговори нещо, за да поеме вината върху себе си, ала аз го изпреварих и казах:
— Да, аз бях. Такова беше желанието ми, а другите сеньори нямаха нищо против.
Щом чу думите ми, лицето на Гомара стана тъмночервено. Той направи истински котешки скок към мен, после спря на едно място, насочи дулото на пушката си към главата ми и изкрещя:
— Значи ти, ти си бил, чуждоземен пес такъв! Ти си пуснал на свобода убиеца на брат ми! Върви в ада!
Той натисна спусъка. Но очите ми зорко следяха показалеца му. Веднага щом пръста му се допря до спусъка и прозвучаха последните му думи, аз се изправих като пружина и отскочих встрани. Изстрелът изтрещя. Куршумът мина покрай мен и се заби в земята зад мястото, където бях седнал. Но затова пък толкова по-сигурно юмрукът ми улучи целта си. Ударих негодника по главата така, че рухна като подкосен и неподвижно остана да лежи на земята.
Никой не беше очаквал подобно покушение. Всички наскачаха от местата си и взеха да ме питат дали съм ранен, понеже едва по-късно намерихме забилия се в земята куршум. Спътниците ми се поуспокоиха едва след като разбраха, че съм останал невредим. Прибрах ножа на Гомара, за да не направи някоя беля с него. Естествено пушката му също бе отнета и после зачакахме да дойде на себе си.
Доста време измина, преди Гомара да се размърда. Той посегна с ръка към мястото на главата си, където го бях ударил. Малко по-късно отвори очи и се огледа наоколо. Когато погледът му падна върху мен, съзнанието му бързо се възвърна и след като скочи на крака, извика:
— Още ли си жив, нещастнико! Не те ли улучих? В такъв случай ще…
Той посегна към Пена, който стоеше най-близо до него, за да изтръгне пушката му и да я насочи срещу мен, ала аз го изпреварих, сграбчих го за гърлото и за колана, вдигнах го във въздуха и го запратих на земята с такава сила, че човек можеше да си помисли, че не му е останала здрава нито една кост. Въпреки всичко негодникът успя да се изправи, посегна към пояса си и понеже не намери там ножа си, се нахвърли върху мен с протегнати напред голи ръце. Вдигнах десния си крак и го посрещнах със силен ритник в тялото, който отново го повали на земята. Но тогава коленичих до него, стиснах го за гърлото и заплашително казах:
— Ще се укротиш ли най-после, безумецо? Ако наистина трябва да се пролее кръв, то тя ще бъде само твоята! Или действително си въобразяваш, че можеш да се мериш с мен?
Преди малко бях добре забелязал, че приведените по толкова спокоен начин доводи от Пена срещу мен бяха направили сериозно впечатление на спътниците ми. Но ако чрез тях те почти бяха променили мнението си в негова полза, то невъздържаните яростни действия на Гомара отново ги превърнаха в мои поддръжници. Взеха да ме съветват да го вържа, но аз не се съгласих. Докато го притисках с коляно, с едната си ръка успях да претърся джобовете му и след като му отнех мунициите, го изправих да стъпи на крака и му казах:
— Ти стреля по мен, затова не мога повече да те търпя край себе си. Вече нямаме нищо общо помежду си. Ще си получиш пушката и ножа, но не и мунициите, за да не ти хрумне пак да стреляш по мен.
Известно време той се мъчеше с широко отворена уста да си поеме дъх и му беше трудно да говори. Мислех си, че или отново ще започне да ругае, или ще намери думи за помирение. Но Гомара не направи нито едното, нито другото. Лицето му придоби упорит израз и също с такъв тон той каза: