— Е, добре! Обещавам ви да отложа отмъщението си, докато този човек няма повече да ви е нужен. Но после няма да чакам нито миг. Ще ме вземете ли с вас?
— Обещанието ти искрено ли е?
— Да.
— Тогава нека опитаме още веднъж. Можеш да останеш при нас.
— В такъв случай трябва да ми върнете и мунициите.
Вече се канех да дам съгласието си, когато монахът се намеси:
— Не бързай толкова! Ти проигра доверието ни и първо ще трябва отново да го спечелиш. Едва след това ще те признаем пак за онзи наш добър спътник, какъвто беше доскоро. За малко щеше да направиш голяма беля с твоя барут и твоето олово. Затуй ще ги получиш обратно, когато ни докажеш, че наистина твърдо си решил да удържиш обещанието си.
Останалите наши спътници се съгласиха с него. Само за част от секундата Гомара му хвърли мрачен и заплашителен поглед, който изглежда никой освен мен не забеляза, а после с угоднически тон отговори:
— Нека бъде както искате, брат Хагуар. Разбирам, че всичко това напълно съм си го заслужил. Сигурен съм, че скоро отново ще спечеля доверието ви.
Така въпросът бе приключен. Възседнахме конете и поехме нагоре по речното корито. Яздех начело заедно с брат Хагуар, без да отделям поглед от земята, за да открия евентуално някаква следа от сендадора, ала напразно. Едва след като яздихме около два часа, ми направи впечатление, че речното корито бе направило твърде голям завой. И понеже монахът се чудеше, че дори и аз не съм в състояние да открия дирите, които сендадорът нямаше как да не е оставил, му отговорих следното:
— Тук изобщо няма защо да търсим следите му. Той познава местността по-добре от нас и сигурно е минал напряко, докато ние следвахме, а навярно и все още следваме, завоя на пресъхналата река. И понеже пътят ни извива наляво, тоест на юг, пътят на сендадора ще минава на север от нас и несъмнено от тази посока той ще излезе на речното корито. Ако внимаваме добре, ще видим, че ще се натъкнем на идващата от север диря на негодника.
— Възможно е. Дано се срещнем с него още днес.
— Така мисля.
— Тогава нека внимателно наблюдаваме Гомара. Все още му нямам доверие.
— Аз също. Мислите ли, че пак ще ми посегне?
— Не, няма да дръзне, понеже му дадохте такъв урок, ала се опасявам, че относно сендадора няма да удържи на думата си.
— Навярно и вие забелязахте погледа, който ви хвърли, когато отказахте да му върнете мунициите?
— Не.
— Ако съдим по него, не можем да очакваме нищо добро. Трябва внимателно да наблюдаваме Гомара, иначе ще ни създаде сериозни затруднения.
Бяхме решили да не спираме да почиваме, докато не се срещнем със сендадора, или пък, докато не се стъмни. Ето защо продължихме да яздим чак до късен следобед, когато стигнахме до едно място на десния бряг, където, както изглеждаше, се бе подхлъзнал човешки крак. Спрях коня и слязох от седлото, за да го огледам. Брегът на пресъхналото речно корито беше не тъй висок както другаде, ала бе доста стръмен. Личеше си, че тук някой се беше спуснал отгоре и после продължил нататък по реката. Заедно с монаха се изкатерихме горе. Между дърветата земята беше мека и там имаше отпечатани човешки стъпки, тъй че за нечие остро зрение следата бе лесно забележима. Върнахме се неколкостотин метра по нея, докато дърветата свършиха и пред нас се откри малка тревиста лампа. Там дирята ставаше още по-ясна. Отчетливо се открояваше по-тъмната черта, образувана от отъпканите стръкчета трева.
— Дали е бил сендадорът? — попита брат Иларио.
— Сигурно. Следата идва отдясно, точно както бях предположил. На това място речното корито се насочва рязко на юг и изглежда тук свършва големият завой на реката, който следваме. Фактът, че точно тук дирята излиза на пътя ни, е сигурно доказателство, че сендадорът отлично познава местността. Той се е озовал тук, без да се отклони нито на метър било наляво, било надясно. Може би в момента е толкова наблизо, че вижда как оглеждаме следите му. Нека продължим бавно да яздим нататък!
Двамата се върнахме обратно в речното корито и пак се метнахме на конете. Само след няколко крачки се оказа, че предположението ми е съвсем вярно. Пресъхналата по това време река рязко извиваше на юг. Внимателно се оглеждахме и на двете страни, където сендадорът можеше да се появи всеки миг. Дирята му бе добре забележима. Тя продължаваше право напред по средата на пътя ни. Ала не беше изключено от предпазливост да е излязъл от речното корито и да се е върнал малко назад, за да ни наблюдава тайно, докато си мислехме, че се намира нейде пред нас.