Колкото и внимателно да го търсеха погледите ни, сендадорът никакъв не се мяркаше. Ала скоро забелязахме оставен от него знак. На едно дърво, издигащо се на десния бряг, бе забодено малко парче бяла хартия. Всички наскачаха от седлата. Всеки искаше пръв да се докопа до листчето. Монтесо изпревари останалите, свали го от дървото и ми го донесе. Прочетох следните думи:
— Продължавайте по следите ми още два дни на запад.
Спогледахме се. Не бяхме очаквали подобно нещо. Защо искаше да отиде толкова далеч напред сам? Защо не ни беше изчакал тук? Сигурно имаше някаква причина.
— Дали ни няма доверие? — попита монахът.
— Това не обяснява нещата — отвърнах аз. — Ако тук ни няма доверие, след два дни пак няма да го има. Несъмнено причината е друга.
— Но каква?
— Де да знаехме? Я да видим дали е оставил ясно забележими следи.
Самият аз бях все още на седлото, но в този момент слязох на земята и се приближих до дървото. Дотук горичките непрекъснато ни бяха следвали, ала оттук нататък на кратко разстояние се виждаха само ниски храсталаци, а зад тях се простираше необятна равнина. Дървото, на което бе забодена бележката, беше последното и от него към храсталаците водеха дълбоки отпечатъци от човешки стъпки, явно оставени нарочно.
— Колкото и да оглеждате тази диря, едва ли ще намерите отговор на въпроса ни — обади се Пена.
— Така е — съгласих се аз, — но я ми кажете как бе закрепена бележката?
— Беше забодена на едно тънко полупрекършено клонче. Още е в мен — отвърна йербатерото. — Направо го отчупих от дървото, за да не скъсам хартията.
— Покажете ми го!
Йербатерото ми подаде клончето, което беше съвсем изсъхнало и дебело колкото кука за плетене. Оглеждайки го, казах:
— Това е клонче от «aristolochia»[6], която се вие ей там нагоре по стръмния бряг. Ала дървото е чинар. Следователно клончето заедно с хартията е било забито в ствола му. Има ли там някаква пукнатина, или дупка?
Внимателно огледах въпросното място и открих неголяма резка с формата на удивителен знак, само че без точката — горе беше малко по-широка, а долу — съвсем заострена.
— Сендадорът е имал нож! — смаяно възкликнах аз.
— Дали пък не сме го открили като го претърсвахме? — попита Пена.
— Тогава би могло да е само някое джобно ножче, сгъваемо ножче, което не заема много място и може да се скрие в кое да е малко джобче. Единствено в такъв случай е възможно да не сме го открили. Обаче този нож тук е имал ширина на острието от седем-осем сантиметра. Никое джобно или сгъваемо ножче не е толкова широко. Съвсем сигурно е някой «кучильо» с много здраво острие и заедно с дръжката е поне двайсет и пет сантиметра дълъг. Невъзможно е да не го намерим при претърсването на дрехите му.
— Значи го е взел от някого, така ли?
— Без съмнение! Във всички случаи ще е полезно да разберем с кого се е срещал. Ще се върна по следите му. Естествено не можеше да не ми направи впечатление, че се е опитвал да ги прикрие от нас.
— Да ги прикрие ли? По какво съдите?
— Съдя по това, че не е останал на онова място, където, идвайки от пампата, е излязъл на пътя ни. Нито пък е забол там бележката си. Продължил е в нашата посока още цели петнайсетина минути, за да отвлече вниманието ни и да не забележим какво е ставало зад гърба ни. Колкото и да е умен и опитен, сендадорът е извършил голяма грешка като е забил ножа в дървото, защото така узнахме, че е успял да се въоръжи с нож. Могъл е да закрепи хартията и по някакъв друг начин.
— Остава открит въпросът, дали бележката наистина е от него. На нея няма никакво име.
— Че от кого ли друг ще е? Тя е оставена за нас и е писана от сендадора. Сега тръгвам заедно с брат Иларио и сеньор Пена, а другите ще ни чакат тук, докато се върнем.
Ние тримата поехме обратно, и то в галоп, за да изгубим възможно най-малко време. На мястото, където се бяхме натъкнали на дирята на сендадора, излязохме от речното корито и продължихме да яздим през лампата все по неговите следи. Първо минахме през някакви храсталаци, после излязохме на една още по-обширна равнина, където конете не можеха да препуснат с всички сили. Дирята се нижеше съвсем ясно пред очите ни и просто беше невъзможно да се отклоним от нея.
От време на време поглеждах часовника си, за да преценя преодоляното разстояние. Тъй минаваше четвърт час подир четвърт час. Следите водеха все в права посока, докато най-сетне достигнахме края на равнината. Бяхме яздили цял час и слънцето почти докосваше хоризонта, ала вече се бяхме озовали и при целта си, тъй като видяхме каквото търсехме.