Пред нас отново се издигаше гора, покрай която се виеше пояс от ниски храсти. Именно от тези храсталаци беше излязъл сендадорът, и то не сам. Заедно с него е имало и още един човек, с когото тук се бяха разделили. Сендадорът бе поел на юг в посоката, където се намираше пресъхналото речно корито, а другият беше тръгнал на запад покрай храсталаците, пред които се бяхме озовали. След като намерихме следите му, ние внимателно ги разделихме. Този човек беше индианец.
— Това е твърде съмнително! — обади се Пена. — Предпочитам да е някой бял.
— Защо? — попита го брат Иларио. — Сендадорът е срещнал този човек съвсем случайно и го е помолил да му даде ножа си.
— Прав сте, но там, където в Гран Чако има един индианец, съвсем сигурно е, че наблизо се намират и други. Или си мислите, че някой червенокож току-така ще подари някому ножа си, ако не знае, че наблизо са другарите му, от които може да получи друг нож? И освен това никой индианец няма да даде ножа си, без да получи друго в замяна. Сендадорът нямаше у себе си нищо и следователно му е обещал нещо. Какво ли е било то? Навярно единствено плячката, която може да се вземе от нас!
— Все си мислите най-лошото! — каза брат Иларио.
— В случая така е по-добре, отколкото да си мислите най-хубавото и после да преживеете най-лошото — отвърна Пена. — Ако сендадорът намери тук червенокожи приятели, изобщо не му е нужно да се предава напълно беззащитен в ръцете ни. В подобен случай не само че няма да имаме никакво предимство пред него, но може би той ще се окаже дори в по-изгодно положение от нас. С тази бележка ни приканва да продължим да яздим още два дни на запад. Ами ако червенокожите му приятели се намират именно на два дни път оттук в тази посока?
— Мислите ли, че човекът, чиито следи са пред нас, ще се отдалечи съвсем сам на такова разстояние от своите съплеменници?
— Защо да не е възможно? Кой го знае каква работа си е имал тук. Само по този начин може да се обясни желанието на сендадора да ни накара да го следваме по петите толкова надалеч. Или сте намерили някакво друго обяснение?
— Да.
— Любопитен съм да го чуя.
— То е много просто. Сендадорът знае, че много държим да отидем с него до Пампа де Салинас. Следователно не сме опасни поне докато все още не сме постигнали там целта си. Ала съвсем иначе стоят нещата с мъжете, които е подмамил на острова. Те нямат никакъв интерес да го оставят жив. Единственото им желание е отмъщението. Ето защо той е принуден да избяга колкото е възможно по-далеч от тях. Мъжете са могли да ни придружат до мястото, където намерихме бележката, за да го заловят, но в никакъв случай не биха продължили преследването, защото им е невъзможно толкова дълго да оставят жените и децата си сами из тези опасни и диви местности. Затова сендадорът изобщо не ни е дочакал. За него е по-добре да е колкото може по-надалеч. Ние ще го следваме още два дни, но двайсетте мъже сигурно ще се откажат. Ето това ще е единствената причина, поради която днес не ни е дочакал.
— Хм-м! Не ми се вярва. Какво е вашето мнение, сеньор? — попита ме Пена.
— Не мога да дам право нито на единия, нито на другия — отвърнах аз. — И двамата подкрепяте становищата си с основателни причини. Единствено бъдещето ще покаже кой е прав и кой не е. Сендадорът знае твърде добре, че сме негови врагове и че сред нас има един човек или и повече хора, от които не може да очаква никаква милост. Следователно е твърде възможно да ни постави някоя клопка. Ще трябва да сме предпазливи.
— И то много! И тъй навярно разбирате, че сгрешихте като го оставихте да избяга. Несъмнено се намираме в опасност, а това нямаше да е така, ако сега беше при нас. Какво ще правим? Ние искаме и трябва да го заловим, следователно сме принудени да изпълним желанието му.
— Да, така ще постъпим. Да се връщаме. Тук нямаме повече работа.
Слънцето беше залязло и бързо се мръкваше. Препускахме в галоп през пампата, без да се страхуваме, че ще изгубим следите и ще се заблудим. И да не ги виждаме, можехме да разчитаме на конете, които сигурно нямаше да се отклонят от посоката, освен ако не ги принудехме. Доверието ни в тях наистина бе оправдано. Те се озоваха при речното корито точно на онова място, където бяхме излезли от него. Единственото ни затруднение бе да се спуснем по стръмния бряг, а после, след като се справихме с него, продължихме нагоре, докато се добрахме до нашите спътници.
Те не бяха посмели да запалят огън, но щом чуха, че поне засега нямаше основания за кой знае колко голяма предпазливост, побързаха да го сторят. През нощта поставените на стража хора имаха грижата да го поддържат. Конете бяха вързани за околните храсти, от чиито клони пощипваха листа чак до сутринта, когато отново тръгнахме на път.