Следите на сендадора бяха толкова дълбоко отпечатани, че и след като се разсъмна, все още ясно ги различавахме. Яздехме по тях с най-голямата възможна бързина, надявайки се да го догоним преди определеното от него време, ала както скоро се оказа, бяхме принудени да се откажем от подобни мисли.
Бяхме останали на бивак около седем часа и това време бе за нас загубено, понеже, както се оказа, сендадорът беше вървял през цялата нощ. Успяхме доста да стопим от преднината му, защото, когато отново започна да се смрачава, по дирята му прецених, че е не по-стара от три часа. Но ние пак трябваше да спрем, тъй като в тъмнината не можехме да виждаме следите му.
Очаквахме, че този път и на него ще му се наложи да почива, ала в положението, в което се намираше, бяха достатъчни само няколко часа сън, за да възстанови силите си за похода на следващия ден, докато ние отново щяхме да се видим принудени да чакаме поне седем часа, преди да можем да продължим пътя си.
Откакто изоставихме речното корито, най-често трябваше да яздим през открити равнини. На следващия ден се натъкнахме на вековен лес, ала той не приличаше на вековната непроходима гора на Monte impenetrable[7], защото дърветата растяха нарядко и конете ни спокойно можеха да минат между тях. Тази гора приличаше по-скоро на парк, чиито неравномерно засадени дървета предлагаха добра закрила срещу знойните слънчеви лъчи.
Тук-там имаше по някоя поляна, но нито една от тях не беше особено голяма.
Това ни бе добре дошло. Очаквахме среща със сендадора и бяхме длъжни да внимаваме да не изпаднем в такова положение, в което да речем с някакви свои съюзници да може изненадващо да ни връхлети.
Привечер отново излязохме на една от тези поляни и пред нас забелязахме не нарядко растящи дървета, а гъста гора, обзет от съмнения, аз спрях коня си. Откритото място беше покрито с трева и само тук-там се виждаше по някой самотен храст. Цялото можеше да се прекоси пеша за десетина-петнайсет минути.
Извадих бинокъла си от кобурите на седлото и го насочих към гората, зад която слънцето бе вече изчезнало. Между дърветата различих ниски храсталаци. Там човек едва ли можеше да прекара нощта спокойно и в безопасност. Затова слязох от коня и казах, че съм решил да бивакувам насред поляната.
— Но защо точно тук? — попита Пена. — Нали дирята продължава и ако искаме да се срещнем със сендадора, трябва да я следваме!
— Не, не е наложително да продължаваме нататък — отговорих му аз. — Вторият ден изтече и можем да сме сигурни, че той е някъде наблизо. Та дирята му не е по-стара от половин час. Положително се крие ей там в гората.
— Че какво лошо има в това?
— Тъкмо вие ли ми задавате този въпрос, дето преди малко бяхте толкова подозрителен? Ами ако заедно с него има индианци, както твърдяхте самият вие?
— Но те няма да ни видят, понеже ще бъдем достатъчно предпазливи да не палим огън.
— Тъй! Значи сендадорът трябвало да дойде при нас, ама не бивало да палим огън, а? Че как тогава ще ни намери след като падне нощта? Огън ни е абсолютно необходим, защото каквито и подозрения да имаме, все пак не бива да забравяме, че не е изключено сега-засега намеренията на сендадора да са почтени. Трябва да си изберем такова място, където той ще може да забележи светлината му, ала няма да има възможност да ни нападне. Ако изобщо го придружават някакви индианци, в гората те ще могат да се промъкнат толкова близо до нас, че отровните им стрели да ни наранят. А тук теренът е открит и ще ги забележим навреме.
— О, тук ще му е още по-удобно да се промъкне до нас, понеже отдалече ще ни вижда.
— Не е вярно. Трябва само да поставим стражи и тук те ще забележат тайно приближаващия се неприятел много по-лесно, отколкото в гъстата гора.
— Както желаете. Но ще поемете ли и отговорността, ако се окаже, че сте се лъгал?
— Разбира се, и то за разлика от вас, защото, ако последваме вашия съвет, после едва ли ще можете да поемете каквато и да било отговорност.
Откакто Пена знаеше, че аз бях дал възможност на сендадора да избяга, по негова вина отношенията ни така се бяха изострили, че лека-полека започнахме да се отчуждаваме един от друг. Спътниците ни в този случай ми дадоха право и като слязохме от седлата, се заловихме да събираме сухи дърва за огъня. През деня бяхме застреляли достатъчно дивеч за вечеря. За конете също нямаше защо да се безпокоим, понеже за тях имаше не само колкото щеш паша, но съвсем наблизо се намираше и малка падина пълна с вода, откъдето можеха да пият.