Докато траеха приготовленията за нощуването ни, аз се отдалечих, за да се убедя дали дирята действително навлиза в гората, или пък води встрани покрай нея. За да не бъда забелязан, доколкото можех вървях по-приведен и търсех прикритие зад всеки храст. След като изминах около осемстотин крачки за мен не остана никакво място за съмнение, че без да се отклонява нито наляво, нито надясно, сендадорът се е насочил право към гората и затова се върнах обратно.
Огънят вече гореше и спътниците ми се бяха заловили да пекат месото. Когато се стъмни, определих четири души да застанат на пост. След известно време щяхме да ги сменим. Единият застана пред бивака ни, другите двама — отляво и отдясно, а последният зае задната страна, понеже не беше изключено сендадорът да ни заобиколи и да ни се появи в гръб. Хората получиха указанието да залегнат зад храстите, за да не могат лесно да бъдат забелязани. Нарочно не ги поставихме близо до бивака, а на почти двеста крачки от него, първо, защото евентуалният неприятел нямаше да предположи, че се намират толкова далеч от нас и второ, ако надушеха някаква опасност и ни предупредяха със силни викове, на нас ни трябваше време да се приготвим за защита, преди още врагът да е изминал споменатото разстояние.
Но изглежда, че нито сендадорът, нито който и да било друг мислеше да идва при нас. Веднага след вечерята легнах да спя, за да мога да подремна някой и друг час по времето, когато бе най-малко вероятно да последва някое нападение. В полунощ трябваща да ме събудят. Когато дойде моят ред, все още никой не се беше мяркал. В един момент Пена се обади:
— Сендадорът сигурно ще гледа да не ни се появи повече пред очите? Това е резултатът от вашето милосърдно отношение дори и към един такъв човек?
— Можете да разчитате на това, че ще дойде — отвърнах му аз.
— Но ще дойде като враг!
— Нека изчакаме. Сега ще поема поста пред бивака и ще стоя на стража до зазоряване.
Докато се отдалечавах, успях да забележа как Пена и Гомара седнаха съвсем близо един до друг и нещо си зашушукаха. С всеки изминал час Гомара ми харесваше все по-малко и по-малко. През последните два дни кажи-речи изобщо не беше проговорил. Както това мълчание, така и озлобеният израз на лицето му и погледите, които хвърляше, когато станеше дума за сендадора, не оставяха никакво място за каквото и да било доверие към него. Опасявах се, че щом сендадорът се появеше при нас, щеше да се стигне до спречкване.
Боцманът беше постът, когото трябваше да сменя. Когато отидох при него, той каза:
— Мизерно нещо е да киснеш тъй дълго на вахта, без да ги се мерне нито едно платно на хоризонта! Щях да се радвам най-много, ако ми дойдеха дузина червенокожи, та поне веднъж да ми се отвори истинска работа. Но на човек като мен никога не му се случва онова, което си пожелае!
— Не говорете така, че дяволът си няма работа! Нощта едва се е преполовила и могат да ни се случат какви ли не неприятности.
— Нищо друго няма да се случи освен това, че ще отида да легна да спя. Лека нощ!
Той си тръгна в кисело настроение, а аз заех мястото му. Изглежда боцманът щеше да излезе прав, понеже измина час, а после и още един, без да чуя или видя някакво живо същество. От време на време за някой и друг кратък миг зад мен припламваше слабата светлина на огъня, а пред мен се беше притаила тъмната нощ, която обаче лека-полека бе нежно посребрена от тънкия лунен сърп, изплувал на небето.
И ето че по едно време ми се стори, че пред мен нещо се раздвижи. Прилепих ухо до земята и долових особен шум, като че някой тихо и бавно се провираше сред тревата. После зърнах приведен човешки силует, който се приближаваше към мен. Дирята на сендадора преминаваше съвсем близо покрай храста, където бях залегнал. Това, че човекът идваше при нас по тези следи, беше добър знак, защото ако намеренията му бяха враждебни, едва ли щеше да избере този път, едва ли щеше да тръгне по дирята, която следвахме и ние.
Скоро той се приближи, а после ме подмина. Изчаках малко да видя дали е сам. Никой не го придружаваше. Тогава се изправих, за да му се покажа, понеже в този човек лесно разпознах сендадора. Направих подир него около двайсетина крачки, без да ме усети. След това взех да стъпвам по-шумно. Той се извърна светкавично, забеляза ме, направи едно движение, сякаш се канеше да избяга, но все пак остана на мястото си и с приглушен глас попита:
— Кой е?
Пристъпих към него и отговорих:
— Огледайте ме по-внимателно, сеньор Сабуко! Не ме ли познахте?