— Да.
— Проявявате твърде похвално и благородно себепознаване.
— Няма да ви навреди, че ми издадохте истинската причина за вашата искреност. Щом сте действал не от вродена почтеност, а от благоразумие, остава да се надявам, че и в бъдеще ще бъдете все така благоразумен и следователно ще проумеете, че коварството само би ви навредило. Видя ли, че с нещо искате да напакостите било на мен, било на някого от спътниците ми, няма да ви щадя нито миг повече. Е, сега и двамата знаем какво можем да очакваме един от друг. Хайде, елате да отидем при огъня!
Отначало разговаряхме тихо, но понеже после продължихме на по-висок глас, край огъня ни бяха чули. Другите три поста се бяха присъединили към останалите хора, тъй че, когато се появихме в бивака, всички се бяха събрали и ни очакваха.
По изражението на лицето му не си личеше какви чувства изпитва в момента — дали беше срам, или нещо друго, не можеше да се каже. Той пристъпи към хората с вдигната глава и с горд глас заяви:
— Ето ме. Виждате, че удържах на думата си, така че очаквам и вие да сторите същото. Нека живеем в разбирателство, докато си свършим работата горе при Пампа де Салинас. После всеки ще може да прави каквото си иска. Съгласни ли сте?
— Да! — разнесе се наоколо.
Само Гомара мълчеше. Изпълнени с пламтяща омраза, очите му се бяха впили в сендадора, който продължи:
— Досетили сте се, че сега при мен има индианци и наистина не сте се излъгали. Казвам ви го, за да ви покажа, че не се намирам напълно безпомощен и беззащитен в ръцете ви.
— Какви са тези червенокожи? — попита монахът.
— Сам ще ги видите.
— Ще ги видя ли? Да не би да се срещнем с тях?
— Да, понеже ще ме придружат до Пампа де Салинас, за да не съм съвсем сам срещу толкова много противници, след като изтече сключеното между нас примирие.
— А не се ли питате дали ще ни хареса присъствието на тези хора?
— Не, понеже не е необходимо да ви се харесва. Никой няма насила да ви кара да общувате с червенокожите. Аз ще бъда заедно с тях, а вие можете да останете като отделна група. Така ще се изкачим в планините разделени на два отряда и едните няма да досаждат на другите.
— А-а, тъй значи! Не желаете да останете при нас, а?
— Не. Дойдох само за да ви покажа, че можете да разчитате на думата ми и за да обсъдим заедно по кой път да тръгнем. После се връщам при моите индианци, но по време на целия ни поход ще бъда с тях толкова близо до вас, че винаги ще можете да ме виждате и да разговаряте с мен, естествено при онези мерки за сигурност, които сметна за необходими в името на моята безопасност!
Гомара сложи длан на устата си и се покашля. Това прозвуча толкова неестествено, че реших да го наблюдавам още по-внимателно.
— Но това е против споразумението ни! — обади се Пена.
— Вие се задължихте да останете при нас, а за индианци и дума не е ставало.
— Все едно. Ще остана при вас, но не така, че по всяко време да можете да ме пипнете с ръка. А сега естествено ще трябва да ви помоля да ми върнете и оръжията.
— Ще си получите пушката — рекох аз, — в случай че обещаете да не я използвате срещу никого от нас.
— Ще я използвам само срещу онзи, който ме нападне.
— Това ни е достатъчно.
— Не, не ни е достатъчно! — извика Пена. — Настоявам да…
— Мълчете! — прекъсна го брат Иларио с много строг глас.
— Така само увеличавате и без това съществуващите затруднения. Щом не гледаме вече на сендадора като на пленник, нямаме никакво право да му отказваме връщането на собствеността.
— Но аз все още гледам на него като на пленник и няма да търпя повече някой друг да се разпорежда тъй самовластно, както досега, нито да се върши нещо без съгласието ми!
— Пена, мен ли имате предвид? — обадих се аз.
— Да, вас!
— Тогава ще ви кажа, че пет пари не давам за това какво смятате да търпите и какво не. Ето къде е пушката и сега ще я…
Оръжието все още лежеше на мястото, където бях спал. Докато говорех, се приближих до него и се наведох да го вдигна. Ала не успях да довърша думите си, понеже с пяна на уста Гомара изкрещя:
— Какво, ще му върнете пушката ли? И ще остане при индианците, за да го защитават? Нима отново ще ми се изплъзне? Не! Ето ти, сатана такъв, умри!
Светкавично се изправих с пушката в ръка и се обърнах. Гомара се беше нахвърлил върху Сабуко, и то толкова светкавично и неочаквано, че изпадналият в опасност човек нямаше как достатъчно бързо да отстъпи. Вярно, че ножът на побеснелия Гомара не прониза гърдите му, ала все пак се заби в ръката му над лакътя. Веднага след това той пак замахна, но замахнах и аз, тъй както стоях от едната му страна. Преди да успее за втори път да забие ножа си, аз го улучих с приклада на пушката в главата така, че той рухна на земята.