— Такава ли е работата? — изрева сендадорът като притискаше с дясната длан кървящата рана на лявата си ръка. — Тогава нямам никакво намерение да оставам тук. Но ние пак ще се видим, и то много скоро, лъжци и вероломни мерзавци!
Той ни обърна гръб и за да не го задържим, бързо побягна и изчезна от погледа ни.
— Сеньор Сабуко, останете, останете! — извиках подир него, ала той изобщо не ми обърна внимание.
— Избяга кучето му с куче! — задави се от гняв Пена. — Но аз ще го върна обратно, а ако не желае доброволно да ме последва, ще го застрелям на място!
Той грабна пушката си от земята и се затича подир сендадора. Брат Иларио понечи да хукне след него и да го задържи, обаче аз го помолих:
— Останете тук! И Гомара, и Пена са полудели, тъй че нека си носят последиците. За съжаление покрай тях сигурно ще патим и ние. Сендадорът действително имаше почтени намерения и несъмнено гневът му ще е двойно по-голям.
— Убедихте ли се в почтеността му? — попита Монтесо.
— Да. Той най-искрено ми призна, че наблизо има индианци и че един от тях му е дал ножа. А не беше необходимо да ми го казва. Спокойно можеше да ни подмами в някоя засада. Той наистина е злодей, но съжалявам, че днес моментът, в който беше решил да се прояви като почтен човек, му донесе за награда удар с нож. От това сигурно ще последват големи неприятности.
Брат Иларио беше коленичил до Гомара, за да го прегледа.
— Dios! — изплашено възкликна той. — Убил сте го!
— Сам си е виновен! Предупредих го. Намираме се в Гран Чако, а не в будоара на някоя дама. Впрочем обикновено такива гадини не умират лесно. Счупен ли е черепът му?
— Не е.
— Е, тогава сигурно е все още жив. За да избегна други подобни сцени след като се съвземе, ще гледам да изчезна от очите му и ще отида на разузнаване. Нека постовете пак заемат местата си! Бъдете много предпазливи! Не ми се вярва сендадорът да тръгне незабавно да си отмъщава, но все пак не е изключено да бъде подведен от своята ярост и кървящата рана.
Стигнах до храста, зад който бях лежал допреди малко, а после продължих нататък по дирята. Нито се виждаше, нито се чуваше каквото и да било. Придвижвах се изключително предпазливо, за да не ме забележат, и най-сетне успях да измина повече от половината разстояние между нашия огън и гората. Не биваше да се приближавам повече до дърветата. Залегнах на земята и напрегнах слух, за да доловя някакъв шум, ала напразно.
Бях прекарал около десетина минути все тъй внимателно заслушан и ето че изведнъж дочух нещо. Но това не беше какъв да е шум, а такъв рев сякаш от пъкъла бяха излезли хиляди дяволи. Бивакът ни беше нападнат. Скочих на крака и се затичах натам, изваждайки револверите от колана си. Не бях взел със себе си пушка.
Когато се приближих, видях неописуемо драматична и бурна сцена.
Цяла тълпа от червенокожи юначаги, които не успях тъй бързо да огледам, а камо ли да преброя, се беше счепкала с моите спътници. Те бяха толкова много, че върху всеки бял се бяха нахвърлили по десетина-петнайсет индианци. Другарите ми са били тъй бързо връхлетени от неприятелите ни, че изобщо не бяха намерили време и възможност да използват огнестрелните си оръжия. Повечето от тях лежаха повалени на земята. Забелязах, че само брат Иларио и боцманът все още се държаха на краката си, ала и единият, и другият се намираха сред куп индианци, които се бяха вкопчили в тях и полагаха всички усилия да ги съборят.
Не видях оръжие в нито един от червенокожите. Надясно, на известно разстояние от счепканите човешки тела беше застанал някакъв мъж, който с висок заповеднически глас повтаряше едни и същи думи на чужд и неразбираем за мен език.
И аз не знам точно как стана, но обстоятелството, че индианците използваха само голите си ръце ме накара неволно да прибера револверите си и със свити юмруци да се хвърля срещу групата, наобиколила брат Иларио. Започнах да раздавам удари, разблъсках червенокожите типове наляво и надясно, за да се добера до монаха. И наистина успях, ала зад гърба ми кръгът от хора веднага отново се затвори. Притичаха и други индианци, които се бяха справили вече със своите противници. Почувствах как ме сграбчиха от всички страни. Опитваха се да ми хванат ръцете и да ме повалят на земята. Застанах с по-широко разтворени крака, за да придобия по-здрава опора, и взех да се защитавам с всички сили.
Ето че вече и монахът се намери на земята. Седем-осем индианци го вързаха и го повлякоха нанякъде. Видях, че само боцманът-исполин все още се държеше на краката си. Той така използваше юмруците си, че направо бе цяло удоволствие човек да го наблюдава. Най-после съкровеното му желание де беше сбъднало, обаче противниците му бяха твърде многочислени. Личеше си, че поражението му е неизбежно.