Между дърветата и храстите се намираше малка поляна, която предлагаше тъкмо толкова място, колкото за огъня и двайсетте индианци, насядали около него заедно със сендадора. Всички те имаха познатите безизразни лица на южноамериканските червенокожи. Бяха полуголи, а въоръжението им се състоеше от ножове, лъкове, цеви за издухване на стрели, както и самите отровни стрели.
Сендадорът беше седнал съвсем близо до мен. До него лежаха моите две пушки, револверите ми, а също и моят нож. Той забеляза, че погледът ми падна върху тях и каза:
— Сега тези хубави неща са мои. Не ви ли е яд?
— Няма да са ви кой знае колко полезни. Първо се научете да си служите с такива пушки!
— Охо! Само не ставайте груб, иначе и аз ще сменя тона! За наказание тази вечер няма да получите храна, а през нощта няма да ви позволим да лежите. Ще останете вързан както досега. Фактът, че не сте изцяло ограбен, както искаха индианците, може да ви послужи за доказателство, че съм имал добри намерения към вас. Но дали все пак няма да им разреша да си довършат работата, ще зависи изцяло от вашата учтивост и смиреност.
— Не разчитайте на това!
— Хубаво! Естествено е да сте в лошо настроение. Утре ще ви направя някои предложения и тогава сигурно ще ви дойде друг акъл.
Той ми обърна гръб и повече не ми проговори. Червенокожите си изпекоха месо и щом се нахраниха, легнаха да спят с изключение на двама, които очевидно трябваше да останат на пост.
Сендадорът прегледа моите ремъци и след като установи, че всичко е наред, каза няколко думи на пазачите, навярно предупреждавайки ги да са бдителни и предпазливи, и после също легна да спи. Оръжията ми все още лежаха между него и мен. Защо поне едната ми ръка не беше свободна!
Огънят не беше вече тъй усърдно поддържан както преди. Той гаснеше все повече и повече, докато накрая остана само едно малко пламъче, на чиято светлина наоколо танцуваха какви ли не призрачни сенки.
Часовете се нижеха един подир друг. Отначало пазачите бяха разговаряли полугласно, но вече седяха притихнали с притворени очи. Може би спяха. Ето че неочаквано нейде зад мен долових съвсем леко шумолене. Помислих, че е от някакво дребно животинче. Ала само след няколко мига дочух тих шепот на немски език:
— Спите ли?
Бях пронизан от възторжен трепет. Поклатих глава. Зад мен шепотът продължи:
— Аз съм… Пена. Сега ще срежа ремъка на ръцете ви. После ще вземете вашия нож и ще прережете ремъка на краката си. След това грабвате пушките си, а аз револверите и ме следвате по петите.
Извърнах глава настрана, доколкото ми бе възможно, и тихо попитах:
— Накъде?
— В посока зад гърба ви.
— Къде са конете?
— Не знам.
— Страшно жалко! Скоро ще се вдигне ужасна олелия. Тъмно е и ще израним главите си в дърветата. Ще проверя дали пазачите спят.
Покашлях се. Вдигнах вързаните си ръце нагоре. Никой от двамата индианци не се помръдна. Действително спяха. Тогава усетих движенията на ножа между ръцете си. Щом ги почувствах свободни, посегнах към моя нож. Срязах ремъка на краката си, пъхнах ножа и револверите си в колана, предпазливо преметнах пушките през рамо, здраво нахлупих шапката си, за да не се закачи на някой храст, и бавно и безшумно се изправих на крака.
Бях спасен, стига само да не ме улучеше някоя отровна стрела.
Сантиметър по сантиметър се оттеглих от мястото си. Пена ме хвана за ръката и ме поведе подир себе си. Но го направи толкова непредпазливо, че храстите прошумоляха. Този шум събуди пазачите. Но ние се намирахме вече извън полезрението им. Проехтяха два вика.
— Елате! Бързо, бързо! Знам пътя. Дръжте здраво шапката си!
При тези думи Пена енергично ме задърпа след себе си. Да, наистина знаеше пътя, понеже не се блъснахме в нито едно дърво. Разстоянието през гората бе съвсем кратко. Само след около двайсетина крачки дърветата останаха зад нас и ние се озовахме пред открита равнина, докато зад нас в гората индианците така крещяха, че ми писнаха ушите.
— А сега напред! Все направо! — каза Пена. — Сигурно е, че няма пак да ни спипат.
— Но конете, конете!
— Оставете ги за Бога, иначе отново ще ви пленят! Не знам къде са животните, а нямаме никакво време да ги търсим.