Имаше право. Затичахме се с все сила през пампата и не намалихме темпото около петнайсетина минути. После преминахме в тръс и продължихме така, докато останахме без дъх и се принудихме да вървим ходом.
— Кажете ми преди всичко накъде ме водите? — попитах Пена.
— Естествено към мястото, където ни сполетя тази беда.
— Известен ли ви е пътят?
— Да, та нали дойдох при вас, като все следвах групата на сендадора. Мътните го взели, ама че злополучна вечер!
— Само заради глупостта, която извършихте с Гомара. Но станалото — станало. Поне вие си поправихте грешката.
— Да, поправих я! Втурнах се подир сендадора, но никъде не го видях. Проявих голяма дързост и се промъкнах до гората, ала червенокожите не бяха вече там. Тогава дочух врявата от нападението и побързах да се върна. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как ви повалиха на земята. Естествено останах скрит. Отнесоха ви нейде в посока към гората. Опитах се да ви намеря, ала напразно. Затова тайно поех обратно към бивака ни и стигнах съвсем близо до него. Неприятелите ни се съвещаваха там дълго време. Накрая сендадорът заедно с двайсетина души и конете пое наникъде, а аз тръгнах по петите им, понеже си помислих, че ще ме отведат при вас. И наистина не се излъгах, защото ги следвах доста отблизо и видях как ви качиха на един кон и продължиха да яздят нататък. Не ги изпусках из очи. Индианците бяха принудени да яздят по-бавно, тъй като половината от тях вървяха пеша и не бяха нужни кой знае какви усилия да не изоставам. Придържах се на такова разстояние зад тях, че да не ме забележат, още повече че ездачите можеха по-трудно да видят мен, пешеходеца, понеже не се откроявах като тях на фона на по-светлото небе. Продължихме все тъй нататък и най-сетне те свърнаха в избраното от тях скривалище, а аз бях принуден да почакам да се стъмни напълно и всички да заспят.
— Нищо ли не знаете за съдбата на спътниците ни?
— Абсолютно нищо. И без друго щеше да ми е невъзможно да ги освободя всичките, а после никой от тях не би проявил необходимите сръчност и умение да измъкне и вас. Ето защо реших първо да отърва вас, а след това двамата заедно да се опитаме да открием и останалите.
— Сендадорът каза, че са избити. Но се надявам да ме е излъгал. Нас двамата едва ли ще ни преследва. Беше ми вързал очите и сигурно си мисли, че не знам къде се намирам. Ето защо ще изчака настъпването на утрото и тогава ще потърси следите ми. Но през това време ние ще изминем значително разстояние.
— Ако не сте прекалено изморен, ще бързаме колкото ни държат краката!
Това бе всичко, което си казахме. Закрачихме така енергично, сякаш бягахме от смъртта. Понякога преминавахме в тръс или хуквахме с все сили. След около два часа започна да вали, и то както винаги вали в онези географски райони, а именно — като из ведро. Често газехме до над глезените в кал и почти до колене във вода, но въпреки всичко пъргаво и неуморно продължавахме напред. Беше цяло чудо, че Пена не сбърка пътя.
Призори дъждът престана, за да започне отново след около час и после пак да спре тъкмо когато излязохме от гъстата гора, в която се бяха крили индианците, и най-сетне видяхме пред нас мястото, където ни бе сполетяла злощастната ни участ. Обаче не намерихме никакви следи. Описахме няколко окръжности, всяка следваща по-голяма от предишната, като минахме през гората, през бивака, през пясъците и пампата — не открихме нито един отпечатък от човешки крак. Дъждът бе запълнил дирите с вода и ги беше заличил. Когато вечерта се бяхме вече толкова преуморили, че легнахме на земята направо там, където се намирахме в момента, се видяхме принудени да се простим с всяка надежда да открием спътниците си.
— Нима няма никаква възможност да ги намерим в случай, че са все още живи? — попита Пена.
— Една-единствена. Трябва да се върнем пак там, където избягахме от сендадора. Тъй като му се изплъзнах, той ще отиде при спътниците ни — в случай, че все още не е наредил да ги избият.
— Тогава да поспим няколко часа и да тръгваме на път!
Така и направихме. Телата ни се нуждаеха от почивка, ала тревогата ни ги лиши от нея. Още в полунощ отново поехме обратно. Щом се развидели, видяхме, че и нашите следи от предишния ден бяха напълно заличени.
— Това е много добре — обади се Пена, — понеже така сендадорът няма да разбере накъде сме тръгнали.
— Не, никак не е добре — отвърнах аз, — защото тогава и ние няма да узнаем в каква посока е поел. Неговите следи ще са заличени също като нашите.
— Но нали е потеглил на път по-късно от нас. Доста преди полунощ аз бях вече при вас, докато той е могъл да тръгне да търси следите ни едва след развиделяване.