— Но с изключение на едно кратко прекъсване дъждът валя до обед. Не са останали никакви отпечатъци.
Оказа се, че предположението ми е вярно. Когато се приближихме до местността, където бях пленен от индианците, трябваше да внимаваме изключително много, защото сендадорът все още можеше да е някъде наоколо. Прилагайки какви ли не уестмански трикове и хитрини, които ни струваха доста време, лека-полека ние се промъквахме напред и когато най-сетне се добрахме до мястото, където бяха лагерували индианците, заварихме вече изправена не само тревата, но дори и отъпкания мъх. След продължително търсене открихме къде са били вързани конете. Познахме мястото по многото откъснати и оголени от шумата клончета.
И тук започнахме да описваме кръгове, но не намерихме нито «следа от следи», ако мога така да се изразя. А когато вечерта тъжни и изтощени до смърт лежахме един до друг, Пена ме попита:
— Какво ще правим сега? Нищо повече не ми хрумва.
— На мен също.
— Но нали не можем да киснем тук, докато преблажено предадем Богу дух?
— Изобщо нямам такива намерения. Първо ще се наспим, а утре още в ранни зори отново ще продължим търсенето. Може би все пак ще открием някоя, макар и едва видима следа.
— Отдавна изгубих всяка надежда. Спътниците ни сигурно са мъртви. Припомнете си само омразата, която сендадорът хранеше към Гомара!
— Първо ми покажете труповете им. Докато не ги видя, няма да повярвам в смъртта им. Сендадорът е бил приятел на йербатеросите. Защо му е да ги избива? Защо да убива и монаха, капитана или боцмана? Може би е пречукал Гомара. Но ако наистина е заповядал да ликвидират и другите, тогава той не е просто злодей, а направо Сатана!
— Ами такъв е. Изморих се от това търсене и ми се иска да се прибера у дома.
— Без да сме отмъстил за смъртта на другарите си?
— Та нали не знаем къде е сендадорът! Изгубихме следите му!
— Вярно е, обаче пак ще ги намерим нейде по пътя за Пампа де Салинас.
— Мислите ли, че ще се отправи натам?
— Съвсем сигурно.
— Но нали вече няма никакъв смисъл, понеже му избягахте и няма кой да му разчете кипутата и скиците.
— Ала аз знам доста точно мястото, където е закопал бутилката. И понеже това му е известно, той непременно ще предположи, че ще отида там, за да я взема. Не мислите ли, че този факт е достатъчно важна причина, за да тръгне възможно най-бързо към Пампа де Салинас, опитвайки се да ме изпревари?
— Всъщност може да ми е безразлично. Ще ми се да се върна у дома, да си подредя нещата и после да отида до Естансия дел йербатеро, където ще видя племенницата си.
— А неотдавна направо изгаряхте от омраза и жажда за отмъщение към сендадора! Къде ви е последователността? Да се махаме оттук и да отидем някъде, където ще намерим хора! Може би ще научим нещо, което ще ни е от полза. Ще поемем в посока към Андите и пътьом ще си отваряме очите. Не се съмнявам, че небето ще ни даде някой знак и ще ни изведе на прав път!
2. Старият Десиерто
Бяха изминали два дни, откакто напуснахме толкова злополучното за нас място. Беше започнал вече третият ден и ние, двамата самотни мъже, мълчаливо крачехме през пустите местности в посоката, която бяхме избрали.
Никога през живота си не съм бил в по-отвратително настроение, отколкото в тези дни, и то, разбира се, не без основание. След като винаги съм бил на кон, ето че сега изведнъж трябваше да се осланям единствено на моите схванали се вече крака.
Бях загубил другарите си, а самият аз бях лишен кажи-речи от всичко необходимо за дългия път през тази пустош. Вярно, че бях спасил оръжията си, ала мунициите ми бяха изчезнали заедно с кобурите на седлото и коня. Цяло щастие бе, че в колана ми все още се намираха малко патрони. Повечето от тях, около три дузини, бяха за револверите, едно оръжие, което не ставаше за лов на дивеч, тъй необходим, за да можем да преживяваме. И Пена имаше само шепа патрони в торбичката и съвсем малко барут в своя рог.
Странствахме през една от най-дивите области на Гран Чако. Принадлежащата към аржентинската конфедерация част от Чако страда от типичната за субтропичните зони липса на дъждове, ала по време и след дъждовния период реките наводняват значителни територии от страната и по тези места избуява пищна растителност. Те образуват обширни заливи, които много приличат на северноамериканските «bayous», или на тъй наречените «maijeh» по горното течение на Нил. В близост до заливите, както и покрай реките, се срещат гори, които са почти непроходими. Испанскоговорящите жители на страната ги наричат монте импенетрабле — непроходима гора. Там има не само дървета, а и простиращи се на цели мили гъсталаци от трънливи мимози и легуминози, които съвсем рядко оставят естествени пролуки, използвани от индианците като пътища за грабителски набези или пък за търговия. Между горите се простират обширни тревисти равнини или безводни пусти местности, където човек само тук-там ще види кактуси или някое сололюбиво растение.