— Мисля, че не бива да се подписва смъртния акт на един човек, докато не се види трупа му, а дори и в такъв случай трябва да се убедиш, че действително е неговият труп, а не на някой друг.
— Но от само себе си се разбира, че всички други са мъртви! Струва ми се страшно много ви се иска пак да се върнете, за да претърсите всичко още по-продължително и по-усърдно.
— Ами ако наистина имам такива намерения?
— Че върнете се де! Правете каквото искате! Не ви задържам. Обаче в никакъв случай няма да дойда с вас. Можете да бъдете сигурен!
— Е, нека сега засега следваме тази диря. После ще видим.
— Няма какво да гледаме! За мен този въпрос е приключен. Да не говорим повече за това!
Предпочетох да си замълча и отново продължих по нашия път. Около четвърт час той ни водеше все покрай гората, а после изведнъж рязко свърна в нея. На това място имаше свободно от дървета открито пространство във формата на широка ивица, която прорязваше гората.
— Излиза, че сте прав — обади се Пена. — Червенокожите много добре знаят своя път. Личи си, че тази горска просека им е известна, понеже са се насочили право към нея.
— Това едно, а второто важно нещо е, че вече се движат в нашата посока. Ако преди не бяхме тръгнали по следите им, а без да се отклоняваме бяхме продължили по пътя си, може би щяхме да имаме големи трудности при промъкването през гората и най-вероятно не след дълго щяхме да се натъкнем на червенокожите, което сигурно щеше да се окаже съдбоносно за нас, понеже нямаше да сме подготвени за тази среща.
След кратко време дърветата от двете страни се приближиха и просеката стана по-тясна. Дирята водеше близо покрай дърветата от дясната страна. Внезапно отляво се разнесе слаб изплашен писък, който ме накара да спра. Една катеричка с голяма бързина прекоси тясната просека, подгонена от две животни, които, увлечени и разгорещени от преследването, ни обърнаха също толкова малко внимание, колкото и дребният беглец. Щом катеричката се добра до отсамната част на гората, тя се закатери по ствола на първото попаднало й дърво, а неприятелите й я последваха.
— Две сончо монас! — извика Пена. — От тях става хубаво печено?
Той приготви пушката си за стрелба и аз направих същото. Живеещите в Гран Чако индианци са дали името сончо мона на дългоносото мече, което се нарича още и коати. Това животно има не само много търсена кожа, а и изключително крехко и вкусно месо.
Катеричката достигна един стърчащ настрани клон, избяга в самия му край, а оттам направи смел скок към по-ниско разположените клони на съседното дърво, използвайки разперената си опашка като кормило. Коатите достигнаха клона, където само допреди секунди се намираше катеричката, ала не се осмелиха да направят същия скок и с разочаровани погледи проследиха избягалото животинче.
— Аз се заемам с първото, а вие с второто мече! — обади се Пена.
Кимнах. Чуха се два изстрела. Едното коати веднага падна от дървото. Другото се опита да се задържи с нокти, ала не успя, понеже и то бе смъртно ранено. Съвсем скоро последва първото. Когато стигнахме до мястото, където лежаха двете животни, видяхме, че вече не помръдваха. Също като лисицата, коатите имат жилав живот и не умират лесно, а са и толкова големи като нея. Значи куршумите ни ги бяха улучили там, където бе необходимо.
— Е, сега има какво да хапнем — доволно каза Пена. — И то какво месо! Няма повече да споменаваме за папагала! Вземете вашето мече и да продължаваме!
Всеки от нас вдигна плячката си от земята и пак поехме по нашия път. След известно време дърветата постепенно отстъпиха настрани и ние отново се озовахме сред савана, покрита с висока трева, която съвсем приличаше на предишната. Значи гората представляваше само една дълга, но сравнително тясна ивица.
Дирята продължаваше в съвършено права линия. В момента това можеше само да ни радва, понеже споменатото обстоятелство ни позволяваше още отдалеч да забележим индианците. Исках да споделя това благоприятно предимство с крачещия зад гърба ми Пена и му подхвърлих няколко думи, без да се обръщам, обаче получих отговор, който не успях да разбера. Попитах го какво е казал, ала от следващите му думи разбрах още по-малко и се видях принуден да обърна глава. За малко да се разсмея с глас. Добрият човечец тъй си беше натъпкал устата, че естествено не можеше ясно да говори. Дъвчеше така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт.
— Последвайте примера ми! — продума той най-сетне. — Отрежете си някое късче от вашето дългоносо мече.
— Благодаря! Нямам такова желание.
Откакто бяхме излезли от гората, вървяхме по дирята около два часа и ето че на хоризонта пред нас отново видяхме да се появява тъмна ивица.