Изглежда червенокожите бяха в много добро настроение, понеже разговаряха твърде оживено, макар и не на висок глас. Само от време на време се разнасяше някой възглас на радост или учудване и преди малко именно такъв възглас беше привлякъл вниманието ни. Пена дълго напряга слух. Най-често междуметията са нещо общо за всички племена. Затова те не могат да послужат като отличителен признак. Но след някоя и друга минута един от индианците започна да разказва нещо, което доста го разпали. По тази причина той повиши глас, думите му долитаха по-ясно до нас и Пена ми прошепна:
— Сега разбрах. Вече знам, че са мбокови.
— Познавате ли това племе?
— Всъщност то не е племе, а по-скоро народ, който се дели на няколко племена. Преди пет-шест години прекарах няколко месеца при едно от тези племена, на чиято територия растат великолепни «чинчонас»[10]. Речникът на тези хора не е особено богат, тъй че колкото и краткотраен да беше престоят ми при тях, успях да се науча доста сносно да изразявам мислите си, ала още по-добре мога да ги разбирам.
— Казват, че са най-войнственото племе в Гран Чако, а?
— Истина е. За щастие не са многобройни и именно заради войнствения си характер племето им все повече се топи, и то бързо.
— Чел съм и съм чувал, че са особено непримирими врагове на индианците тобас.
— И това е истина. Тобасите имат миролюбив нрав и са дружелюбно настроени към белите. Сред тях се намират даже и такива, които са започнали вече да водят заседнал живот и обработват някаква нивичка или каквото тук разбират под това име. Но ако бъдат нападнати, те мъжки се сражават. Като раса те са най-красиви сред южноамериканските индианци, докато мбоковите, с които си имаме работа, изглеждат къде-къде по-западнали. Те… по дяволите, кои ли са пък тези, дето идват сега?
Той прекъсна мисълта си и в учудването си изпусна това проклятие, понеже точно от срещуположната страна се появиха двама мъже и седнаха при другите. Единият беше индианец и не беше по-добре облечен от останалите, ала на главата си носеше нещо подобно на корона от пера, а в ръката си държеше пушка, докато съплеменниците му бяха въоръжени само с ножове, копия и опасните цеви за издухване на отровни стрели.
Другият беше бял — нисък, набит, широкоплещест и много як мъж. Гъста черна голяма брада скриваше наполовина лицето му, засенчено от старо изпокъсано сомбреро. В ръката си той също държеше пушка, а от широкия червен ешарп, опасан и стегнат около кръста му като колан, стърчаха дръжките на един нож и два пистолета.
— Познавате ли белия? — попитах Пена.
— Не, но познавам неговия придружител. Веднъж съм го виждал в Пасо де лос Торос и втори път съм го срещал в Кардово. Той е Ел Вененосо, вождът на мбоковите.
— Не съм чувал това име.
— Защото не сте идвал по тези места. Ако бяхте прекарал поне една седмица по бреговете на Рио Салидо, сигурно щяхте да научите туй-онуй за него.
— Ел Вененосо. Това означава Отровния, нали?
— Да.
— Заслужил ли си е името?
— Напълно. Той е най-непримиримият враг на белите и тъкмо затова се учудвам да видя сега един бял сред неговите хора. Ел Вененосо е същевременно и най-големият мерзавец в Гран Чако. Кръвожаден е като пантера и вечно търси размирици. Всичките му злодеяния са известни, но той е толкова хитър и коварен човек и пипа така изключително предпазливо, че срещу него никога не са се намерили доказателства.
— А храбрец ли е?
— Нищо подобно. И дума не може да става за сравнение между да речем сиусите или апачите с индианците от Гран Чако. Да крадат и грабят, а и да убиват — това могат. Но винаги избягват да се излагат на опасност. Те са презрени и пропаднали представители на човешкия род.
В момента червенокожите ядяха. Мълчаливо наблюдавахме тази сцена, докато се нахраниха. После те станаха от местата си, взеха оръжията си и се отдалечиха, без да си направят труда да изгасят огъня. Вождът и белият бяха начело на отряда им.
— Тръгнаха си — обади се Пена. — Веднага ли ще поемем подир тях?
— Не. Все още не знаем със сигурност дали наистина са продължили пътя си. Ще се промъкна след тях. Чакайте ме тук!
Изпълзях навън от храстите и вървях по петите на червенокожите, докато се убедих, че действително отново са поели в предишната си посока. След това се върнах. Ала Пена не се намираше вече сред мимозите, а седеше при огъня. Беше одрал кожата на своето коати, беше набучил на един клон бутовете му и ги държеше над огъня, за да се изпекат.
— Все пак червенокожите са добри хорица — засмя се той. — Не изгасиха огъня само за да можем незабавно да го използваме. Отидоха ли си?