— Да. Никак нямаше да е добре за вас, ако все още бяха наблизо. Пече си човекът най-спокойно своето «асадо», без да го е грижа дали индианците ще се върнат, или не!
— Гладът ми се оказа по-силен от страха. Постъпете също като мен! Половината от коатито е за сега, а другата половина — за довечера.
— Кой знае дали тази вечер ще ни остане време за ядене! Трябва да разбера къде искат да отидат мбоковите. Ето защо ще се опитаме да се приближим до тях, за да подслушаме нещо повече. Вечерта ще можем да се промъкнем значително по-лесно и безопасно, отколкото през деня. Може би ще успеете да чуете нещо за намеренията им, както и за преследваната от тях цел.
— Вероятно! Но щом тази вечер не ще си позволим да палим огън, тогава още сега ще се погрижа да не гладувам. Ще изпека цялото мече.
Последвах примера му. След един час се бяхме вече нахранили и имахме достатъчно ядене и за вечерта. После отново поехме на път, за да преследваме индианците. Всъщност това не ни беше чак толкова необходимо. Вече бяхме разбрали с кого си имаме работа и, строго погледнато, нямаше защо да продължаваме да се занимаваме с тях, но тъй като вървяха в нашата посока, във всички случаи щяхме да сме принудени да се съобразяваме и по-нататък с присъствието им.
Естествено следите им в гората не се виждаха тъй ясно, както в откритата тревиста пампа, но все пак бяха толкова лесно забележими, че нямаше да се обърка дори и човек, който никога през живота си не се беше занимавал с разчитане на дири.
Този път гората бе значително по-голяма от предишната. Продължихме да вървим из нея почти три часа и за съжаление тя не беше толкова рядка и лесно проходима както в началото. Все по-често се натъквахме на ниски храсталаци, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти. За нас не бе толкова трудно да се промъкваме през тях, понеже червенокожите ни бяха направили чудесна пътека. Но не биваше да се възползваме от това благоприятно обстоятелство, дори се наложи да забавим крачките си, за да не се натъкнем на мбоковите. На няколко пъти се приближихме до тях дотолкова, че доловихме както гласовете им, така и пращенето на счупените клони.
Но най-сетне гората свърши. Излязохме от последните храсти и отново се озовахме пред тревиста равнина, но се наложи веднага да седнем, защото точно пред нас видяхме индианците. Ако някой от тях се обърнеше назад, сигурно щеше да ни забележи. Едва след като се изгубиха от погледите ни, ние продължихме пътя си. Малко по-късно тревата изчезна и пред очите ни се ширна пясъчна пустиня. Пясъкът беше толкова ситен и дълбок, че следите на червенокожите се бяха отпечатали от ясно по-ясно.
Нямаше защо да се безпокоим ни най-малко, че е възможно да ги изгубим.
Бяхме заситили глада си, но затова пък толкова по-често взе да ни мъчи жажда. От ранни зори не се бяхме натъквали на вода. Там, където растат дървета и трева, трябва да има и вода. Това е сигурно, но ние просто не бяхме срещали места, където живителната влага можеше да се пие. Ето защо много се зарадвахме, когато в далечината забелязахме някаква лагуна. Не се надявахме да намерим чиста вода, защото, с изключение на реките, тя изобщо не се среща в Гран Чако и аз неведнъж вече бях пил от локви. Ала след като се приближихме до лагуната, останахме разочаровани. Преди още да бяхме опитали водата й, сололюбивите растения по бреговете ни издадоха, че тя не ставаше за пиене. Лагуната не беше голяма. Погледът на Пена обходи бреговете й с толкова особено и настойчиво внимание, че нямаше как да не ми направи впечатление. Попитах го:
— Какво търсите? Струва ми се, като че това солено езеро ви е познато.
Отначало той замълча, продължавайки все още да търси нещо с поглед, ала после отговори:
— Да, не се лъжа. Тя е!
— Коя? Какво?
— Лагуната, където на времето ни нападнаха. Преди много, много години останахме тук да бивакуваме. Бяхме доста голяма група събирачи на дървесна кора и през нощта ни връхлетяха червенокожи. Отблъснахме негодниците като им пуснахме доста кръв, ала и неколцина от нас бяха ранени, а един от нашите бе улучен от отровна стрела. Погребахме го на северния й бряг и тъй като наоколо нямаше камъни, издигнахме върху гроба му висока могила от пръст. Виждате ли я, ей там отсреща?
Погледнах в посоката, накъдето показваше протегнатата му ръка.
— Значи познавате местността, така ли?
— Да. Вярно, че оттогава минаха години, ала тук никой не сече горите и те остават такива, каквито са били. Ей там, наляво, води пътят към реката, където се намира Исла де Табоада и после продължава към Сантяго. Навремето пристигнахме тук отдясно, спускайки се от Рио Вермехо, а ако се тръгне направо, се стига до Лагуна де Карапа.