— Това име има ли нещо общо с дървото, което дава маслото «карала»?
— Да. То е много ценно дърво. Кората и листата му са незаменимо средство срещу маларичната треска, а от големите му колкото кокоше яйце плодове чрез изваряване се добива лесно втвърдяваща се мазнина, както и известното течно масло «толикуна». Както казват, край споменатата лагуна се простират цели гори от това дърво.
— Бил ли сте вече там?
— Не. Известно е, че в онези гори са се заселили индианците тобаси и ревниво ги пазят. Те са свещени за тях и там живее най-великият им вожд. Странни слухове се носят за него. Разправят, че бил потомък на владетелите на инките и кожата му била бяла като на европеец. Освен хората от неговото племе никой друг не го е виждал. На него се приписва заслугата, че тобасите са така дружелюбно настроени към белите и изобщо към цивилизацията. Днес вече ви казах, че мбоковите живеят във вечна вражда с тях. Да не би тези типове да се канят да ги нападнат?
Вече бях преброил мбоковите и отвърнах:
— Петдесет и осем души срещу едно цяло племе на тобасите? За подобно нещо са твърде малобройни!
— Всичко зависи от намеренията им. Може би искат тайно да крадат. В такъв случай никой не тръгва с кой знае колко големи сили.
— Да крадат? След като сред тях се намира един бял?
— Ха! Белите негодници са повече от червенокожите! Има хора, които твърдят, че индианците са се научили да крадат от белите и аз нямам никакво намерение да ги разубеждавам. Помислете си само за сендадора! На съвестта на този човек тежат повече престъпления, отколкото на съвестта на десет индиански вождове. Но ние само стоим тук и си губим времето. Хайде да вървим нататък!
Слънцето бе изминало повече от две трети от пътя си, когато пустинята свърши. Отначало само тук-там сред сухите пясъци се появи оскъдна тревичка, после тя започна да образува отделни «островчета», които по-късно постепенно се сляха, и най-сетне пак закрачихме през открита зелена равнина — третата за този ден.
Слънцето залезе на запад, когато пред погледите ни отново изплува гора. Пена ме попита дали както и преди ще се доберем до гората по заобиколен път.
— Не — отговорих му. — Ще останем тук, докато напълно се стъмни.
— Не е ли по-добре да навлезем в гората още преди падането на нощта?
— Постъпим ли така, няма да открием червенокожите. Убеден съм, че преднината им е най-много половин час. Следователно те току-що са стигнали до гората и ще побързат да намерят място за бивак. Естествено то ще е някъде в нейния край или поне близо до първите дървета, тъй че няма да е трудно да го издирим.
— Съгласен съм с вас. Тези разсъждения са по-правилни от моите.
И така седнахме на земята и зачакахме, докато се стъмни. Тогава отново тръгнахме. Съвсем скоро се оказа, че предположението ми е било вярно. Право срещу нас между първите дървета проблясваха пламъците на буен огън и успяхме да различим човешки фигури, които се движеха насам-натам около него. Сега вече решихме да заобиколим, описвайки дъга така, че да се озовем в гръб на червенокожите, което ни се удаде. Залегнахме зад ствола на едно дърво и надничайки иззад него, започнахме да наблюдаваме суетнята в лагера на мбоковите.
Не биваше да поемаме риска да се приближаваме, още повече че сред червенокожите все още цареше доста голямо оживление. Там, където бивакуваха, се намираше езерце, от което водата се изтичаше като малко поточе, широко колкото човешка длан. То минаваше съвсем близо покрай мен и Пена и сигурно недалеч от нас пресъхваше. С истинско блаженство се напихме с великолепната му вода.
Индианците разгърнаха одеялата си и извадиха големи късове месо и също като на обяд започнаха да ги пекат на огъня. Вечерята им премина шумно и в добро настроение, но после хората се загърнаха в одеялата си и налягаха да спят.
Само двама не последваха този пример — вождът и белият. Те седяха и разговаряха малко по-настрани от другите с гръб към едно дърво, което се издигаше толкова близо зад тях, че кажи-речи можеха да го достигнат с ръка.
— Трябва да се промъкнем близо зад двамата — казах аз. И така побързахме да се прехвърлим откъм другата страна и внимателно започнахме да се приближаваме. Понеже не разбирах езика на мбоковите, оставих Пена да мине напред. Бях напълно готов незабавно да му се притека на помощ в случай, че някой го забележеше.
Но той се справяше съвсем нелошо. Когато се добра до дървото, сложи дланите си върху земята и отпусна глава на тях така, че да не може да се види лицето му, което имаше по-светъл цвят. На трепкащата светлина от огъня, който хвърляше ту тук, ту там призрачни сенки, залегналият Пена приличаше на продълговата купчина пръст и беше необходимо изключително силно зрение и голяма наблюдателност, за да се разпознае, че това е човек. Той остана да лежи така доста дълго, а междувременно аз търпеливо чаках. Чувах гласовете на двамата, ала по тона им можех само да разбера дали ставаше въпрос за нещо приятно, или неприятно. Вече не разговаряха тъй оживено както преди, а някак по-лениво. От време на време замлъкваха. Ето защо Пена остана да подслушва толкова дълго — естествено не искаше да си тръгне, преди да е разбрал как стоят нещата, преди да е узнал целта на този поход.