— Жалко!
— Така е. Е, има все пак един начин да ги догоним и това може да стане, ако препусна сам подир тях. Конят ми е най-добрият и ще издържи още доста път. Отделя ли се ей сега от вас, съм убеден, че ще настигна двамата ездачи преди свечеряване.
— Но няма да го направите, сеньор. Не бива да се разделяме. Не се знае какво може да ви се случи.
— Че какво ли би могло да ми се случи?
— Не си въобразявайте, че сте в кой знае каква безопасност! Навлизаме в земите на арипоните. Много лесно можете да се натъкнете на неколцина от тях.
— Не ги смятам за опасни хора. Даже имам желание да ги опозная. Но за съжаление не разбирам езика им.
— А това е много основателна причина да стоите по-далеч от тях, поне докато нямате при себе си преводач. Не, не бива да ви пускаме да яздите сам.
Другите го подкрепиха, така че се видях принуден да се откажа от плана си, макар много да ми се искаше да узная кому принадлежаха двата коня, чиито следи забелязахме най-напред.
И така, започнахме да следваме дирята от волските коли, с която се сливаха отпечатъците на двата коня. Само след някой и друг час видяхме, че керванът отново беше спирал да бивакува през последната нощ, и то посред откритата равнина, което бе твърде странно и не можеше да не ми направи впечатление. Какво ли се беше случило?
Реших да обиколя на кон нашия лагер и скоро забелязах следа от един-единствен човек, който се беше скитал наоколо. С каква ли цел? Явно е бил член на групата, понеже отпечатъците му идваха откъм бивака и пак се връщаха там. Беше обикалял доста надалеч около лагера сякаш бе търсил нещо.
Керванът беше потеглил оттук тази сутрин още в ранни зори. Хората му бяха продължили пътя си бавно, много бавно, което си личеше от техните дири. За съжаление скоро нощта падна и бяхме принудени да се разположим на бивак, иначе лесно можехме да изгубим следите.
Онова, което бяхме забелязали досега, бе повече от недостатъчно. Всъщност не ни даваше никакво основание за опасения и все пак у мен се породиха макар и смътни подозрения, които не биваше да отхвърлям с лека ръка. Често човек има определено предчувствие, на което може да се осланя с по-голяма сигурност, отколкото на конкретна случка или събитие.
Рано сутринта пак поехме на път. Естествено беше да предположим, че през нощта керванът също като нас бе почивал, ала минаваше час след час, а ние все още никъде не виждахме следи от бивак. Беше твърде странно. Предишните две места, където хората бяха лагерували, се намираха тъй близо едно до друго, а ето че сега бе последвало толкова продължително нощно пътуване! Това сигурно си имаше определени причини. Ала колкото и да размислях, не ми хрумваше никакво що-годе състоятелно обяснение.
Ето че изведнъж пред нас се появи някаква тъмна точка, която бързо се приближаваше и ставаше все по-голяма и по-голяма. Оказа се, че е ездач, препускащ в бесен галоп. Видяхме как шибаше коня си с ласото. След като дойде достатъчно близо, той размаха широкополата си шапка и силно ни извика:
— Е-хей, сеньори, вие ли сте хората, които търся?
— А кого търсите? — попита брат Иларио.
— Ездачи, идващи от Палмар.
— Това съвпада, сеньор. Ние идваме оттам.
— Слава Богу! Значи все пак е възможно да получим помощ!
— За кого?
— За…
Отговорът му заседна в гърлото. Човекът се беше спрял пред нас и гледаше в очите само брат Иларио, с когото разговаряше. Но ето че в този миг погледът му падна върху мен и той не можа да довърши отговора си. Ездачът носеше облеклото на гаучо, имаше гъста голяма брада, която кажи-речи оставаше от лицето му да се вижда само върхът на носа, още повече че шапката му бе нахлупела ниско над челото.
— Cobrido![2] — възкликна той. — Нима е възможно?
— Какво? — попитах го, понеже продължаваше втренчено да ме гледа.
— Че сте тук!
— Кой, аз ли? Познавате ли ме?
— И още как! Но изглежда вие съвсем сте ме забравил.
— Наистина не мога да си спомня.
— Тъй ли? Да не би…? А-а, да, брадата, брадата!
— Вярно, че гласът ви ми се струва познат.
— Нали? Да, да! Тъкмо се канех да се връщам у дома, защото си помислих, че ще дойдете, и ето че ви срещам посред самата Чако!
— У дома… защото сте мислил… че ще дойда? А-а, сега най-после загрявам! Вие сте сеньор Пена, нали?
— Най-сетне, най-сетне се сети за името ми! — извика човекът. — Добре дошъл, сеньор, добре дошъл!
Подаде ми ръка и аз здравата я разтърсих, а той така стисна дланта ми, че ми се прииска да извикам. После се засмя и каза:
— Значи действително не ме познахте, а? Идвате при мен, а не ме познавате, така ли? Това страшно много ме развеселява! А ето че ви срещам тук! И то в тази пустош, докато бях убеден, че ще поемете от Буенос Айрес с дилижанса по онзи удобен и спокоен път. Това е още по-забавно!