Той се изсмя. След всички тези години, често се улавяше да мисли като северняк.
Пое си дълбоко дъх и се изправи, сгърчвайки лице, докато заплашителният звук сякаш се ровеше във вътрешностите му. Трябваше да стори нещо. Точно тогава хлапето Лийт се появи от спалнята, търкайки очи.
— Какъв е този шум? Звучи като котки…
— Истинска буря! Не от онзи вятър, дето селяндурите му викате Леден, хлапе; задава се чистокръвен Искелвен. Не бях виждал такъв от години. Не донася със себе си сняг, просто го грабва от земята и ти го хвърля в лицето. Майка ти будна ли е?
Лийт поклати глава.
— Не мисля — промърмори синът.
Фермерът изръмжа:
— Събуди я. Трябва да стегнем това място.
Когато започнаха да разместват мебелите, първо Индретт, а сетне и Хал влязоха в стаята. Фермерът обясни какво правят и скоро Лийт залостваше кепенците, докато останалите разчистваха стаята от всичко, което вятърът можеше да вдигне във въздуха, ако успееше да се промъкне вътре. Фермерът им нареди да загасят огъня и възложи на Хал да намокри въглените в решетката. Една-единствена свещ проблясваше на средата на голия под. Междувременно, отвратителният звук стана по-силен и се наложи да крещят един другиму, за да се чуват. Скоро стонът прерасна в пронизително ридание; звукът, който някой би издал, помисли си Лийт, ако бъде бавно разкъсван на парчета. Сега ревът бе над главите им, но все още нямаше вятър.
— Къде е вятърът? — изкрещя Лийт към стареца. Учудващо, почервенелите очи на възрастния човек проблясваха с нещо, прилично на възбуда.
— Идва с голям облак — бе отговорът. Лийт едва чуваше. — Като разбиваща се вълна: засмуква въздуха в себе си, което придвижва облака напред… — но останалите думи бяха заглушени. За момент виенето затихна, сетне боботещ, стържещ звук като тътена от хиляда хълма се стовари върху им и вятърът удари. Лийт си помисли, че вижда северната стена на къщата да се огъва. Внезапно силен екот се разнесе зад гърба им. Фермерът изкрещя нещо на Лийт, бясно ръкомахайки по посока на спалнята. Лийт кимна и затича. Докато тичаше, усещаше въздухът да облива тялото му. Един от капаците се бе разхлабил. Докато посягаше да го затвори, вятърът внезапно го затръшна, като едва не му отнесе ръката. Замъчи се да постави старото ръждиво резе и най-накрая успя, като си помогна с бастуна на Хал.
Хората в стаята зачакаха напрегнато. Да се разговаря бе невъзможно: вятърът виеше около тях и дървените стени протестираха с изпъшкване и — по-заплашително — пропукване. Сякаш някакъв гигант бе сграбчил колибата и я разтърсваше с произволни движения, като внимаваше винаги да хваща неподготвени затворените вътре несретници. Лийт се почуди как останалите семейства в селото се справят с чудовищния вятър. Щеше му се вън да е светло, за да може да види бурята; само какви истории щеше да разказва на другите! За момент мислите му отскочиха към Стела в къщата й в северния край на селото, почти до гората. Опърничавата й майка-клюкарка, намусеният й баща, впиянченият брат. Как ли се справяха с Ледения вятър?
Забрави за Стела, когато видя една от ъгловите подпори да се накланя бавно, постепенно навътре. Навън вятърът виеше толкова силно, че никой друг не беше забелязал.
Пречупи се на две със силен гръм.
Вятърът нахлу с вой като водна стена и угаси свещта, потапяйки всичко в объркване. Шумът бе превъзхождащ. Един глас изкрещя „Вън!“ в ухото му, силна ръка го сграбчи за рамото и го тласна към спалнята. След миг всички бяха зад залостената врата. Същата ръка сетне бутна Лийт да седне с гръб към вратата и някой се отпусна на пода до него. Някак, вероятно по миризмата на земя, Лийт знаеше, че това е фермерът.
Вратата се удряше в гърба му с всеки порив. Като че живо същество, хищник, се опитваше да разпали страх, който да влее в мускулите на жертвите си през дървото. Лийт започна да усеща безумното желание на вятъра да преодолее вратата и да ги достигне; изглежда зловеща сила бе повела нерационална атака върху къщата и нейните обитатели. Може би фенните, планинските богове от северните пущинаци, в крайна сметка бяха истински. За фенните се предполагаше, че са клечести хора, високи девет фута и с нокти вместо ръце; мразеща, войнствена раса, убиваща осмелилите се да пътуват из планинската централна област на Фирейнс; божествена раса, която използваше силата на светкавицата, за да убива и си служеше с времето като с оръжие. Докато смразяващите пориви се промъкваха под вратата и се виеха около краката му, предизвикващи тръпки по гръбнака, Лийт бе склонен да повярва в историите за фенните. Мракът го притискаше, докато навсякъде около него виенето, скърцането, стененето, свиренето на вятъра удряше ушите и ума му. Сред мрака и шума, умората обви Лийт; всичко друго, с изключение на топлината до рамото му, потъна в далечината.