Времето — целият свят — се насочи към Средозимника. Селяните, тъй свободни да се разхождат из полята и горите през летните месеци, се оказаха затворени зад крехките стени, раздразнени, можещи да излизат само при по-благосклонно време. Мракът се стовари отгоре им като сенчести, огънати от сняг дървета, надвесени над неясен път; неспирно смрачаващ се тунел, по който село Лулеа пътуваше към най-краткия ден от годината.
За Индретт това време от годината бе особено потискащо. Двете й момчета съумяваха да се забавляват по различен начин, докато тя бавно се оттегляше в себе си. Далеч на юг в Раммр зимите не бяха такива. Там снегът рядко падаше върху широките, павирани улици и биваше посрещан като игрив приятел. Но тук той отнемаше цвят и живот, задушавайки всичко в студена, стерилна тежест, точно както бе сторил и със сърцето й. Надеждите й да зърне някога отново Манум се стопиха до глухо смразяване.
Лийт не забелязваше майчиното си пропадане. Възнамеряваше да покаже на всички, че с него всичко е наред, че Стела не е означавала нищо. Тъй че при всяка възможност той бе навън с изработената от баща си шейна, плъзгайки се с приятели по заснежените хълмове под фермата на Кърр. За последните два месеца бе свършил доста работа — бе се научил как да поправя покрив и успешно приложил наученото върху техния; да събира и насича дърва; да прекара още една седмица при Кърр. Последваха дни сред снеговитите хълмове и вечери на дърворезба пред огъня. Резбарството уплътняваше времето му през дългите, самотни дни у дома; изработваше фигурата на висок, гол до кръста мъж, изтеглящ брадва от дънер. Но имаше затруднения с детайлите, най-вече лицето. Продължително се взираше в една точка, сетне забравяше за какво си е мислел.
Скоро настъпи седмицата преди Средозимника. Шетането из студените, обсипани със сняг улици се усили, подготовката за празника набираше скорост. Тазгодишните празненства щяха да се проведат на Фалтуейт Енд, специално място на нисък хълм, на около левга северно от селото. Фермата там бе отскоро, но самото място бе много древно. Означаваше „обработваема земя“ и бе по-старата форма на Фалта, името, дадено от Първородните на целия Запад. Традицията разказваше, че този тривръх хълм е най-северната точка, някога обработвана от Първородните, но мнозина подлагаха това на съмнение, тъй като поне още десет левги на север имаше други стари ферми. Пиршеството щеше да се проведе под група великолепни дъбови дървета, където насмолено платнище щеше да предостави на селяните закрила от времето. Ако се разразеше силен вятър или паднеше обилен сняг, можеха да се приютят в малката, схлупена плевня от другата страна на хълма. Независимо от мястото на провеждане, честванията обхващаха по-голямата част от деня, както и известен период от нощта, като кулминацията бе Пиесата и последвалата покана към лятото от страна на хауфута в полунощ.
Макар традицията да сочеше среднощното призоваване като кулминация, за мнозина празнуващи апогеят се състоеше в изяждането на колкото се може по-голямо количество пища от обилната трапеза. По правило, зимните гозби не бяха особено апетитни и мнозина се утешаваха със сладки мечти за средозимничния пир. Само какво пиршество щеше да бъде! Макар по някаква необяснима причина старият Кърр да не предоставяше месо тази година, различни ферми бяха обещали да осигурят мръвката. Шилешко от хълмовете, заешко от крайбрежните земи и вкусно сърнешко от крайгорските земи далеч на север. Сладкиши наизлизаха от шкафовете и тиганите на селските дами — пухкави сладки; хрупкави бисквити, грижливо поръсени със скъпоценните подправки от пазара във Вапнатак; медени сладкиши; лепкави захаросани лакомства; карамел и сушени плодове.
Течностите, уж предоставяни за по-лесно храносмилане, традиционно биваха приготвяни миналата есен. Смяташе се за зла поличба някой да припадне на празненствата, така че малцина прекаляваха с пиенето. От друга страна, виното и пивото не бяха част от традиционното селско меню, та в края на нощта обикновено оставаше малко.
Музиката бе важна част от празника. Тази година за нея щяха да отговарят не само традиционните музиканти от Долината, но и известно певческо семейство от Олн: зимуваха у Престърови в Лонгейкър и бяха обещали да се появят, ако времето позволява. С течение на празника, хората щяха да се присъединят към музикантите с песни и танци. Танците в Северните покрайнини не поставяха никакви ограничения в това кой може да участва и в даден момент всички щяха да се включат в пеенето и танцуването — докато стане време за Пиесата, а сетне и за Речта.