Да, вероятно Десницата бе несъвършенството в плана, произволният елемент, все още не попаднал в уравнението. Но, помисли си Неумиращият, докато се взираше в чукана на собствената си дясна ръка, изчистената елегантност бе тъй изкусителна.
Глава 1
Лулеа
Огромният дъб стоеше обагрен от есента под размирното небе. Чепати клони протягаха артритни пръсти над влажните земи, посягайки към закътаните осветени домове. Вихрушки разтърсваха кафявите листа, мокрейки кафявия балдахин. Яката дъбова сърцевина посрещаше без усилие есенните дъждове; определено предстоеше много по-лошо, дори и ако задаващата се зима се окажеше мека. Толкова на север снегът можеше да се задържи със седмици, а в по-суровите години — дори и с месеци, но гигантското дърво щеше да оцелее. Винаги го правеше.
Под закрилата му се свиваше момче, треперещо от студ. Капки намираха път в лабиринта от листа и се шмугваха безпогрешно в яката му. Не трябваше да става така, помисли си ядосано той. Замръзнал, мокър и отчаян, той се притисна към дънера. Защо изобщо си бе помислял да я покани тук? Що за глупава идея му бе влязла в главата? Другите щяха да му се присмиват, знаеше, и мисълта за подигравателните им усмивки го измъчваше далеч по-силно от ледения вятър, по-силно от осъзнаването, че тя няма да дойде, че никога не е имала намерението да го стори.
Вятърът вдигна нова вихрушка. Порив на вятъра лениво протегна студена, мокра ръка под клоните на дъба и шибна очите на момчето с краищата на русата му коса. Невидими пръсти откъснаха златно листо, което в признание на поражението си полетя към земята. Младежът пристъпи напред и се загледа в безжизнения кафяв отломък. Защо не го оставеха на мира? Така или иначе бе мъртво, какво повече? Очите му пробягнаха и той отново се притисна към дънера. Нямаше да си тръгне, нямаше да помръдне, докато тя не дойде; дори и изобщо да не се появеше, дори и да го откриеха подгизнал, замръзнал, и може би мъртъв.
Щеше да им покаже.
Острият горняк сякаш довяваше не само дъжд, но и мрачина. Разнесоха се звуци на затварящи се врати и залостващи се резета. Лампи протегнаха бледи пръсти към дъба, сочейки обвинително към треперещата фигура под него. Някъде зад гърба му долетя гласът на жена, мъмреща лаещо куче. Над умореното село вятърът разгони облаците, разкривайки стоманеносиво небе, потъмняващо с падането на нощта. Момчето обви ръце около себе си и пристъпи от крак на крак, за да се стопли, докато гледаше звездите. По това време всички щяха да знаят, че тя не е дошла. Вероятно им казваше това с тихия си глас. Сигурно всички гледаха дъба от прозорците си, говорейки, сочейки, смеейки се. Дори можеше да си го представи! Грубоватият присмех на Друин, примесен с неприлични думи. Чуруликащите подигравки на Хермеса, подсмихването на Лони и красноречивото мълчание на Стела.
Стела! Тя бе достижима, колкото весело проблясващите звезди.
Вятърът утихна и за няколко секунди момчето успя да чуе познат глас, викащ името му. Сетне леден северен дъх отвя гласа. Въздъхвайки, той отлепи гръб от грубоватия дънер и колебливо закрачи през подгизналата земя към фигурата на брат си, който държеше фенер.
— Значи не е дошла.
— Не ми се говори за това — гласът на момчето бе пропит със срам и смущение.
— Само защото не е дошла, не означава, че те мрази.
— Казах, че не ми се говори за това!
Брат му не обърна внимание на хапливия тон:
— Би се срещнала с теб, но се страхува от клюките на другите момичета.
— Никога не би дошла. Мисли ме за слабак, пролетна клонка сред зимна виелица. Всички си мислят това. Е, не ми пука — взря се в по-големия си брат. — Ще им кажа, че я поканих да се разхождаме край езерото. Няма да ми рекат нищо, но всички ще говорят за това, особено Друин. Знаеш, че той никога не ме оставя на мира. Да поканя Стела на разходка бе най-глупавото нещо, което някога съм правил.