— Не забравяме ли нещо? — запита той с тих, ала остър глас.
— Сядай, сядай! — изхриптя хауфутът с почервеняло лице. — Какви ги вършиш?
— Обичаят повелява най-старият мъж да говори преди започването на Пиесата — обяви изпитият фермер над разговорите в тълпата. — Помните, че Алда бе погребан миналата пролет. Сега аз съм най-възрастен и претендирам за правото си да уважа традицията.
Хауфутът понечи да отговори, но трябваше да изчака, докато женски глас, подозрително напомнящ този на Херца, бъде убеден от околните да замлъкне.
— Добре, но не се увличай. Не забравяй, че Пиесата трябва да е приключила в полунощ — водачът се оттегли, изразявайки гнева си с намръщване по посока на възрастния човек.
Старият фермер прочисти гърло, сетне заговори с ясен глас.
— Прекарахме много и добри години тук, в Лулеа. Много време измина, откакто за последно се занимавахме с истински проблеми. Е, имаше онуй момче от Вапнатак, дето палеше огньове в плевните, но най-лошото, което ни се случи, бе Чернозимата преди десет години. Посевите ги бива, времето… е, оцеляваме. Дори доста повече от просто оцеляване, съдейки по това, което виждам днес — той огледа тълпата, предизвиквайки някой да изрази несъгласие.
— Но нещо не е наред — изръмжа Кърр. — Станали сме самодоволни. Меки. Живуркаме си тук, като че бъдещето ни е осигурено, като че никакво зло нивга не ще ни докосне.
Той спря да си поеме дъх и всички ясно чуха рязък глас откъм задните редици:
— К’ви ги дрънка?
— Не зная дали мога да ви кажа какво не е наред с нас — каза искрено старецът. — Но просто помислете за миг. През по-голямата част от последните хиляда години хората са воювали. Мьолкбридж и Уиндрайз нагоре по Западния път са се хванали за гушите от поколения. Непрекъснати набези на фенните из крайбрежните земи на Искелфьорт. Нататък: Ланканга, крехък съюз от десет града, е обявил независимостта си от краля на Фирейнс. На няколкостотин левги от нас бушува война. Хора умират. Жени. Деца. Ала тук всичко е спокойно. Мислите ли, че сегашният мир ще се запази? Помислете си за случилото се преди хилядолетие. Брудуо е просто дума, с която се плашат невръстните деца, но може би един ден светът отново ще бъде заплашен от изток. Как ще бъдем готови за това? Ще ви кажа как. Няма да бъдем. Ще ни свари неподготвени, защото никой не слуша изкуфелите дъртаци, никой не слуша Часовоите. Не си мислете, че Лулеа ще остане недокосната от войната. Войната е лаком звяр, изискващ синовете и дъщерите ви. Виждал съм го. Имам усещането, че ще го видя отново. Сега приключих. Казах, каквото имаше да казвам. Нека стражникът надуе тромпета, когато види вразите да се приближават, иначе кръвта на людете ще тежи на неговата съвест. Не можете да кажете, че не сте били предупредени. Съвестта ми е чиста.
Разнеслият се при сядането му смях ясно се чуваше над жуженето на обърканите разговори.
— Бл-благодаря ти, Кърр — рече хауфутът. — Хубаво е да съживим Речта. Но сега е време за Пиесата.
Лийт си пое дълбок дъх. Леко му се гадеше, вероятно защото бе ял прекалено много, помисли си. Или може да е заради бъзовото вино. Време беше да се размърда. Двамата с Ланка, високо момче, което познаваше бегло, отидоха да вземат маските си. Нямаше и следа от момичето, което щеше да играе Фалла.
Нервността му не се отнасяше за забравянето на ролята. Всеки юноша в северните земи на Фирейнс, Плоня, Асгоуан или Сна Вацта можеше да го замести. Всяка година гледаха Пиесата с ясното съзнание, че един ден може и на тях да се наложи да играят една от ролите. Имаше два мъжки образа: Снаер, символът на дълбокия зимен сняг — и Сумар, разгарът на лятото, който трябваше да победи Снаер и да освободи третия образ. Този трети образ, Фалла, символът на пролетта, бе най-почитаният от трите и винаги бе изпълняван от жена. Побеждаването на Снаер и освобождаването на Фалла се бе превърнало в заплетена комбинация от спонтанна игра в рамките на ограничен във времето сюжет, установен от ежегодни повторения. Лийт бе гледал много интерпретации на Сумар и знаеше какво иска да направи.
Притесняваше се как щеше да се развие Пиесата. Много от по-суеверните селяни вярваха, че успешното изиграване на Пиесата като драматичен спектакъл щеше да донесе по-топло време. Някои казваха, че зле изиграна Пиеса би могла да забави пролетта със седмици и дори месеци. Хауфутът казваше, че това са небивалици, но Лийт си припомни чутото за годината, в която Снаер паднал и си счупил китката малко след началото на представлението. Снеготопенето не бе пристигнало три месеца след Средозимника онази година, Чернозимата от 1016 г. Игралото Снаер момче бе отишло да живее във Вапнатак. Лийт притеснено облиза устни, докато си мислеше за Ланка, който се очакваше да бъде тромав и по никакъв начин нямаше да помогне на лятото.