По принуда Компанията пътуваше със сгъстени редици. Кърр бе настоял Фарр и Перду да държат постоянно Хал под око, докато последният опитваше да се сближи с последователя, както Манум бе нарекъл младия брудуонец. Както винаги, Хал не говореше много с останалите, а изсъхналият му крак очевидно го болеше. Никой не можеше да каже дали отбелязва някакъв напредък с брудуонеца. За тях плененият воин бе едва овладяна стихия. Често изпитваха удивление, че все още е техен пленник, че не е разкъсал въжетата си с лекота, по подобие на някой легендарен гигант и не ги е смачкал небрежно като мухи. Всеки от Компанията се чудеше, защо брудуонецът не използва магическите си сили, за които ги бе предупредил Кроптър.
Пленникът напомняше на Хал за дивата котка, която бе открил в капан преди три или може би четири години. Беше огромна, много по-едра от котките, които неколцина селяни държаха за домашни любимци, отстъпила тихо при приближаването му. Поведението й го бе изненадало; бе виждал уловени котки, всички до една се мятаха яростно с размахани нокти. Ала не и тази. Изглеждаше, че не обръща внимание на болката; като че я нараняваше самото унижение от факта, че се е оставила да бъде заловена. Младежът бе чакал търпеливо цял ден, ала тя не му бе позволила да се приближи. Хал си спомняше как погреба трупа на другия ден.
Така че с брудуонеца бе търпелив; търпение, придобито от дългите самотни дни, прекарани в гората. Не направи нищо, с което да нарани гордостта на боеца. Следовникът не говореше никой от фалтанските езици, ала не го правеха и животните, с които Хал се бе сприятелявал. Разговаряха посредством сложна комбинация от знаци, думи и мимики, което значеше, че брудуонецът не можеше да скрие мислите си от младия фалтанец. Ала не бе отбелязан очевиден напредък и останалите от Компанията обсъждаха прекратяването на този рискован експеримент, предвид какво за малко не бе сторил последователят край Виндстроп Хаус.
Ала тогава Хал бе проявил небрежност, позволявайки на брудуонеца да използва магията си. Нямаше да допусне тази грешка отново. При всяка мисъл за пленника проверяваше бариерата, която бе поставил между последователя и източника на силата му.
Меките ашдаунски легла им предоставиха тъй нужния здрав сън. Компанията напусна разположения на хълма край река Лавера град едва по обед; и през руините на Инвърлоу Ийч, стария град, изгорял до основи преди петдесет години, продължиха пътя си. Говореше се, че никой не бил оцелял в пожара, изпепелил всяка къща. Останките определено потвърждаваха тези думи. Тревата и дърветата бавно си връщаха отнетата им от човеците територия. Обитателите на стария град бяха наследници на някогашните жители на земята, съумели да избягат от Първородните. Ала всички бяха погинали в обгърналия за минути целия град огън.
Но само след две години нов град бе изникнал на ближния хълм, пазарите бяха пак тъй оживени, базигряните все тъй се пазаряха усилено над, уверяваха се един друг, най-добрите стоки в цяла Фалта. Ала това бяха други люде, хора от юга, които не познаваха уайдузите. Кърр бе чул историята от гостилничаря, искаше му се да не я беше узнавал; почти можеше да чуе писъците на изгорените живи, докато очите му прескачаха по овъглените скелети. Зарадва се, когато най-сетне това злощастно място остана зад гърба им.
Пътят се разшири, защото вече се намираха на по-малко от два дни път от Лейврок, прословутият трейкански град. От лявата им страна Лавера, покафеняла от седимента на Туйската гора и Плутобаран на хиляда мили северно, лениво влачеше води, понякога скрита от величествените плачещи върби или раздиращите облаците тополи. Ливади с овце се редуваха с обработваеми земи, някои от които вече бяха изорани. Край плуговете подскачаха чайки, а фермерите се готвеха да засяват жито, ечемик, овес и други посеви, закупени от пазара в Лейврок. Тесни пътеки се виеха към дървените порти на далечните къщи, зачестяващи с приближаването на Компанията към истинската цивилизация.
В деня преди да пристигнат в трейканската столица, Кърр взе Фарр със себе си, за да купят храна от местен фермер. Останалите спяха, излегнали се в най-горещата част на деня. Индретт откри, че не може да заспи, затова се присъедини към Парлевааг, която закърпваше зимните наметки, макар че в тази жега това да изглеждаше безсмислено. Ала тя наведе глава над работата, опитвайки се да не обръща внимание на мислите, които се виеха като хищни птици над уязвимия й ум, неспирно кълвейки костите на тъгата й. Едва когато вдигна глава, забеляза сълзите на Парлевааг.