Лийт си нямаше и представа къде са или накъде трябва да се насочат. Единственият му инстинкт бе да се върне към склоновете на вулкана, където несъмнено родителите му все още го чакаха. На Фемандерак това не бе допаднало и философът бе настоял да се отправят към Инструър, където да изчакват останалите — ако вече не са се озовали там. Пък и, продължи той, никой от двамата не знаел пътя към вулкана, а това пътуване включваше бродене из враждебни земи. Много по-лесно бе просто да тръгнат обратно по пътя на Фемандерак.
Рано на петия ден след бягството от Адунлок двамата стояха на върха на хълм, от който се откриваше обширна гледка над Сагон. Видяха две групи хора да бързат из Клоувънчайн, крайречния път, изоставен снощи от Лийт и Фемандерак.
— Преследват ни — рече лулеанчанинът.
— Възможно е — съгласи се стройният мъж. — Със сигурност им пари под петите. Ала защо пътуват разделени на две групи по един и същи път? Защо са се разделили така? Следите ни надали са толкова трудни за откриване.
— Не искам да бъда заловен. Не искам да ме отнесат обратно в онази крепост. По-скоро ще умра тук, на открито.
— А пък аз по-скоро бих продължил да живея, все още има много за гледане. Бързо, да не губим време. Ако искаме да достигнем равнините преди тях, трябва да тичаме.
Остатъкът от утрото представляваше суматоха от несигурни стъпки, профучаващи назад дървета и камънаци, неспирно тропане надолу по склоновете на скалите, по които се бяха изкатерили. Този страж носеше зловещо име: Каирн Деаргх, Планината на мъртвешките кости. На върха някога бяха стояли постове, ала не уайдузки, а на Първородните, имащи за цел да държат под контрол дивите племена. Костите на избитите биваха струпвани в дъното на наблюдателницата, струпвайки свидетелстваща за ужасите на войната грамада. Ала сега и двете бяха потънали в обятията на гората. Лийт и Фемандерак подплашваха птици и животни, впили очи в неравния път под нозете си.
Накрая земята се изравни и постепенно бегът им затихна, първо до подтичване, сетне до нормален ход. На няколко пъти спираха да отпочинат. Ала ужасът на уайдузите все още не бе ги изоставил и още неотпочинали напълно, отново бяха на път, разчитащи на запаси от енергия, за чието съществуване не бяха подозирали. Вървяха през остатъка от деня и до късно през нощта, а рано на следващия ден се озоваха сред обширната тревиста равнина, която бяха съзрели по-рано вчера.
През тази земя нямаше пътища, тъй че поеха през полето, неуверени в точната си посока. Някак бяха се отдалечили по на юг, отколкото бе по вкуса на Фемандерак.
— Има път от Станлоу, по който прекосих две трети от разстоянието до уайдузите — обясни той. — Когато не знаех накъде съм се отправил. Него търся сега.
Лийт не отговори, събирайки енергия за прескачането на малък поток. Двамата го прецапаха шумно, сетне се изкатериха сред горичка.
— Насам! — отекна вик нейде отдясно.
Лийт замръзна. Фемандерак реагира първи, грабвайки го за ръката и повличайки го наляво:
— Тичай! Бързо!
— Притиснете ги! — долетя друг глас, този път от лявата им страна, много по-наблизо. — Не може да са стигнали далече.
Фемандерак завъртя Лийт и двамата бързо се отправиха към ручея. След миг стояха на върха на брега, ала пътят им бе отрязан от трима мъже, застанали сред водите. Един от тях вдигна глава, видя ги и нададе вик. В този миг друга група с извадени мечове и ножове се появи от дърветата.
— Няма да се върна в Адунлок, няма да ме хвърлят в онази пропаст — изсъска отчаяно Лийт.
— Виж ти, виж ти, какво си имаме тук? — рече един. — Два елена попаднаха в капана. Но що за елени са тези? Глупави уайдузки елени, ако се съди по облеклото им. Не знаете ли, че не е безопасно да пасете из равнините?
Гласът му имаше грозни оттенъци.
Лийт не можа да разбере значението на думите на мъжа, ала Фемандерак заговори.
— Ние не сме уайдузи, макар да сме облечени в техни дрехи. Избягахме от Адунлок и търсим закрила при трейканците. Какви сте вие?
— Ние сме трейкански ловци от Инч Чантър — отвърна мъжът. Околните се отпуснаха и свалиха оръжия. — Помислихме ви за елени — глупави, шумни животни — ала вие не се оказахте нито елени, нито уайдузи. Избягали от Адунлок, думаш? Доста смелост се иска за това.
Чернокосият мъж се обърна и поговори с другаря до себе си.
— Ето какво — рече, обръщайки се към двамата младежи. — Ние преследвахме два елена и трябва да ги уловим. Вие ще останете тук, а Крийн ще ви пази. Ще се върнем до най-много два часа. Тогава вие ще дойдете с нас и ще разкажете историята си в Инч Чантър. Съгласни?