Лийт погледна към Фемандерак:
— Какво друго ни остава?
Лийт и Фемандерак придружиха трейканските ловци във втората каруца. Първата бе натоварена с труповете на два рогати елена, очевидно голям улов за тези места. Ловците се шегуваха за късмета, донесен им от чужденците.
Въздухът бе горещ и сух, спиращ всеки опит за по-сериозен разговор. Изцеденият Лийт се сви на дъното и се опита да отпочине, приспан от клатушкането на колата и равномерното чаткане на копитата.
Когато се събуди в късния следобед, въздухът бе още по-горещ. Никога не бе изпитвал подобна жега. Каруцарят си свирукаше и пееше весело под съпровода на конете, докато друг крачеше край него, свирейки на странен инструмент, който ту разтягаше, ту свиваше. Зад колите вървяха повече трейканци, отколкото бе имало в ловната дружина, очевидно всички работещи из полята се бяха присъединили към процесията. За момент Лийт бе объркан, до залез оставаха поне два часа, ала тогава Фемандерак го потупа по рамото и посочи назад.
На север се издигаше заплашителен облак, равностоен противник на онзи, който бе довял сняг в Брейданската пустош. Гигантът бавно се разстилаше към тях. Надвисваше над полетата, протегнал черни пръсти, и отпусна търбух над Клоувънхил.
— Читава буря се задава — отбеляза един от крачещите до каруцата.
— Кога ще се разрази? — поинтересува се Лийт.
— Има още време. Да се надяваме, че ще стигнем Инч Чантър, преди бурята да ни застигне.
Неколцина от ловците изръмжаха съгласието си.
— Що за оръжие е това? — запита луничаво хлапе, сочейки към арфата на Фемандерак?
Философът се изсмя:
— Това не е оръжие — отвърна той, — а музикален инструмент.
Очите на момчето се разшириха:
— Как работи?
— Нека ти покажа. Просто дърпаш струната… ето така… сега прокарваш пръст по струните… Как ти се струва?
Питането му бе излишно, момчето се смееше от удоволствие.
Фемандерак нагласи арфата и засвири в тон с тропота на копитата върху камъка. Лийт затаи дъх, ала сега звукът не бе усилен многократно от околните стени и за известно време младежът остана разочарован. Ала изкусният ритъм постепенно го заплени и той започна да си тактува по дъските.
Музиката привлече хората и те се насъбраха около каруцата. Един от мъжете започна да пляска с ръце и подкани останалите да се присъединят към него. Младолика жена извади от раницата си изящен струнен инструмент и също засвири. Каруцарят продължи да пее, песента му сторила се на Лийт по-скоро поредица от звуци, а не думи.
Когато наближиха хълма, върху който се намираше Инч Чантър, около каруцата имаше насъбрано значително множество, придърпвани от нотите. Ала бурята ги настигаше и могъщ пукот на гръм заглуши певеца. Музиката храбро продължи за около минута-две, ала нов, още по-силен гръм ги накара да се втурнат към градските порти. Не закъсня и трети, последван от светкавица. Фемандерак спря да свири.
— Не мога да се меря с това — викна той.
Задуха силен вятър, разрошващ коси и прегънал крайградските върби. Пореден екот разтърси земята, трополил за около минута. Започнаха да падат едри дъждовни капки, първоначално нарядко, но усилващи валежа си все повече и повече, преминавайки в порой. Дордето колите се дотъркалят в града, всички бяха измокрени до кости.
Манум се опитваше да насърчава бегълците с храбри думи, за да поддържа духа им. Ала бяха невъоръжени, а уайдузите вече се намираха само на няколкостотин ярда от тях.
— Погледнете! — проплака един мъж, обръщайки се и сочейки с трепереща ръка. — Уайдузите идват за нас! Донесли са със себе си буря, която да докара гибелта ни!
— Не говори глупости! Това е само пролетна буря! — извика в отговор Манум, ала гласът му бе погълнат от рева на тъй мощен гръм, че земята се разтресе. — Напред! Изминахме толкова много!
Ала дори и за неговия ум, практичен и необезпокояван от суеверия, появата на огромния, черен облак зад преследвачите им говореше за носител на гибел, проява на мъст. Уайдузите също го бяха видели, гледката изпълнила ги с храброст, и виковете им долитаха то ушите на бегълците, донесени от силния вятър. Бегълците забавяха крачка, страхът изсмукал силите им.