Тогава бурята стовари цялата си мощ отгоре им, светкавици разкъсаха небето, гръмове отекваха навсякъде около тях. Дъждът метна завесите си върху хоризонта, бързо изместен от едра градушка, принудила преследвани и преследвачи да потърсят защита под наметките си. Гонитбата бе забравена в лицето на страховития небесен щурм. Самотно дърво между двете групи избухна, поразено от светкавица. Ужас изпълни всички, намиращи се в равнината. Градушката се обърна на дъжд, сетне отново заваляха ледени късове — още по-едри — и внезапно някаква лудост обхвана всички. Отчаяните викове на Манум останаха нечути, когато двете групи, загърбили всяка друга мисъл, освен собствената си безопасност, се пръснаха из полето, търсейки каквато и да е сушина.
Глава 23
Портите на Инструър
Следващите няколко седмици останаха покрити с мъгла за Лийт. Смътно си спомняше сцени на пасторална красота, заскрежени утрини и благоуханни пролетни следобеди, ала нуждата да тръгнат веднага бе изтощила младежа, който така и не можа да им се наслади. И той потъна в себе си, разменяйки малко думи с Фемандерак, избирайки вместо това да броди из мъгливите друмища на съзнанието си, отново и отново връщайки се мислено към разговорите със Стела, чудейки се какво ли впечатление й е оставил. Мислите му кръжаха около нея — въобразил ли си беше благоразположението й към него онази нощ на леда? Бе ли това просто проява на снизходителна любезност, кралица, проявяваща щедрост към крайпътен дрипльо — или се криеше нещо по-дълбоко? Нейната усмивка бе единственият образ, носен от уморения му ум. Чиста и свежа, подобно на трейканско утро след дъждовна нощ, с вечно бягащи очи, проблясващи по подобие на слънцето в барите по Палудиския път, изпълнени с живот и жизненост. Копнежът го раздираше.
За своите родители си мислеше малко. Имаше откъслечни спомени от тази част на приключението. Не можеше да си спомни да е видял майка си или баща си край моста в онзи триумфален момент, макар че със сигурност трябваше да ги е съзрял, със сигурност трябваше да им е казал нещо. Най-ясното изображение, останало в ума му след всички месеци пътуване, бе страховитата гледка на обгърнатия от черни криле Хал, надвесил се над тялото на отшелника и мърморещ заклинания.
Лийт и Фемандерак пътуваха на юг през Олд Диър, земя, която някога разделяла трейканци и уайдузи. Отскоро първите бяха започнали да изтласкват границата на запад в търсенията си на прословутия и все по-рядък елен, което бе дало на въпросните територии названието Ню Диър. Именно през тях двамата младежи бяха напуснали земите на уайдузите и попаднали на трейканската ловна дружина. Ню Диър все още бе предимно горист, макар трейканци да изгаряха дърветата с удачна скорост; доказателствата от рушителната им дейност можеха да бъдат видени ежедневно. Олд Диър вече бе превърната в пасбище, с изключение на няколкото изолирани групици дървета. Миризмата на прясно разорана земя бе заменила влажността на гората и там вече никой не ловуваше.
По времето, когато пътят сви отново на изток и пое през блатиста местност, краката на Лийт бяха подбити извън всякакви граници. Подметките на задигнатите от Адунлок ботуши се бяха изтънили и не предлагаха никаква защита срещу камъните по пътя.
— Палудиският път — бе казал весело Фемандерак. — Малко безлюден, ала ти сигурно напоследък си се пренаситил на хората. Най-краткият път от Инч Чантър до Инструър, тъй думат, така че ето ни по него.
Философът изглежда не забелязваше неудобствата на Лийт, който от своя страна със сигурност нямаше намерение да му казва. Нуждаеше се от нещо, което да му помага да се гневи на света.
Палудис представляваше мочурлива земя, придобила това си качество чрез северната вода, затворена тук от редица дюни. Влагата и заразите не позволяваха обработването на земите, тъй че трейканците много отдавна бяха вдигнали ръце от тях, дирейки нови земи на запад, избирайки по-малкото зло в лицето на уайдузите вместо комарите. След няколко прекарани по пътя дни Лийт разбра защо — насекомите бяха дори по-голяма напаст от онези на северната пролет. Спомни си нещо, изречено от хауфута — дали беше по време на сегашното им пътешествие?
— В кацата с меда винаги има муха — бе изръмжал той. — Ей затова зная, че няма Най-възвишен: всяка пролет има комари, във всяко поле — камъни. Що за жесток бог би измъчвал хората си, правейки живота им тъй усилен, че да не им остава време да се насладят на света, който той е сътворил за тях?